Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 123

— Да, в неделя — кимва момичето. — Баща й дойде и я прибра.

— Защо?

— Откъде мога да знам? — отговаря момичето. — Пеги беше много бясна, защото Лил й съобщи едва същата сутрин.

— А ще се върне ли? — питам с все по-нарастваща паника аз.

Момичето свива рамене.

— Остави ли някакъв адрес?

— Не. Само каза, че трябва да се прибере у дома.

— Ясно. Е, благодаря — кимвам, давайки си сметка, че тук няма да науча нищо повече.

Тръгвам си и вървя напосоки по улиците, опитвайки се да намеря някакъв смисъл в заминаването на Лил. Старая се да изкопая от спомените си всичко, което тя ми е казвала за себе си и за родното си място. Истинското й име е Елизабет Рейнолдс Уотърс, което е все пак някакво начало. Но от кой град е точно? Единственото, което знам за нея, е, че е от Северна Каролина. И че двамата с Капоти някога са се познавали, защото веднъж тя подметна: „Хората от Юга обикновено се познават.“ Ако си е тръгнала в неделя, значи вече би трябвало да си е у дома, даже и с кола.

Присвивам очи, твърдо решена да я открия.

Двайсет и шеста глава

Без да си давам сметка къде отивам, изведнъж виждам, че съм стигнала до улицата на Капоти. Веднага познавам кооперацията, в която живее. Апартаментът му е на втория етаж и жълтите пердета на старата дама се виждат съвсем ясно през прозореца.

Поколебавам се. Ако позвъня и той си е у дома, ще си помисли, че идвам за още. Възможно е също така да си въобрази, че целувката му е била толкова прекрасна, че аз съм хлътнала неизлечимо по него. Или може би ще се ядоса, допускайки, че съм дошла да му вдигна скандал за неприличното поведение.

Голяма работа! Не мога да прекарам целия си живот в притеснения какво ще си помисли тъпият Капоти! Натискам звънеца му.

След няколко секунди прозорецът на втория етаж се отваря и от него се показва главата на Капоти.

— Кой звъни?

— Аз съм — помахвам весело.

— О, Кари! — Не изглежда особено щастлив да ме види. — Какво искаш?

Разтварям раздразнено ръце.

— Може ли да се кача?

— Имам само минутка.

— Аз също. — Ама че мизерник!

Той изчезва за момент, а после се появява с връзка ключове в ръка.

— Домофонът не работи — казва и ми хвърля ключовете.

„Домофонът сигурно се е счупил заради всичките мацки, които водиш тук“ — мисля си свирепо, докато се качвам по стълбите.

Той ме чака на прага, облечен в бяла риза и черни панталони, опитвайки се да си върже бляскава папийонка.

— Накъде така? — подсмихвам се на смокинга му.

— Ти как мислиш? — Отстъпва, за да ме пропусне. Дори и да има спомен за целувката ни, с нищо не го показва.

— Не очаквах да те заваря облечен като пингвин. Никога не съм си те представяла от този тип мъже.

— И защо? — пита докачен той.

— Десният край влиза под левия — подсказвам му, кимайки към папийонката. — И защо не използващ папийонка с клипс?

Както и може да се очаква, въпросът му го обижда.

— Защото не е правилно! Един джентълмен никога не носи папийонка с клипс!

— Ясно — кимвам и най-нахално плъзвам ръка по купчината книги на масичката, след което се настанявам удобно на скърцащия диван. — Та закъде си тръгнал така?