Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 125

И внезапно събирам две и две. Не знам как досега не съм го забелязала. Толкова бе очевидно. Просто никога не допусках, че някоя нормална жена може да го хареса.

Прилошава ми.

— Да не е заради Виктор? — отронвам.

— Не! — изпищява тя.

— Значи е заради Виктор. Защо не ми каза? Какво стана? Да не си излизала с него?

— Той разби сърцето ми.

Сащисана съм. Не мога да повярвам, че Лил е имала връзка с Виктор Грийн и неговия абсурден мустак. Но как е възможно да целуваш мъж с този космат Уолдо на пътя си? И на всичко отгоре точно той да ти разбие сърцето?

— О, Лил! Ужасно! Но не можеш да му позволиш да те изгони от курса. Много жени са имали връзка с професорите си. По принцип не е добра идея, но понякога най-добрият подход е да се престориш, че никога не се е случвало — побързвам да допълня, припомняйки си Капоти и как двамата се държахме така, сякаш никога не сме се целували.

— Нещата са много по-сериозни, Кари — казва тя мрачно.

— Естествено, че са. Разбирам те прекрасно. Мислела си, че си влюбена в него. Но, честно казано, Лил, той не си заслужава. Той е просто чудат неудачник, който по някаква случайност е спечелил литературна награда — продължавам да я ободрявам аз. — И само след шест месеца, когато ти имаш много повече публикувани стихотворения в пресата, отколкото той някога може да си мечтае, и самата ти си спечелила награда, дори няма да си спомняш за него.

— За съжаление няма да има начин да го забравя.

— И защо? — подмятам небрежно.

— Защото съм бременна.

Зяпвам — в най-буквалния смисъл на думата.

— Там ли си още? — пита по едно време тя.

— От Виктор? — изричам накрая с треперещ глас.

— Че от кого другиго? — просъсква тя.

— О, Лил! — извивам съчувствено аз. — Съжалявам! Толкова съжалявам!

— Но вече се отървах — прошепва дрезгаво тя.

— Така ли? Е, може и да е за добро.

— Никога няма да разбера, не мислиш ли?

— Случват се и такива неща — опитвам се да я успокоя аз.

— Но именно той ме накара да се отърва от бебето.

Стисвам силно очи, почти долавяйки агонията й.

— Даже не ме попита дали искам и какво мисля. Не ми позволи да го обсъждаме. Просто реши, че… Реши, че… — не довършва, разпадайки се.

— Лил — прошепвам.

— Знам какво си мислиш. Че съм само на деветнайсет. И не би трябвало да раждам деца. Обаче аз вероятно щях… да си го гледам. Но сега просто нямах никакъв избор.

— Той те принуди да направиш аборт?!

— Може и така да се каже. Обади се и ми запази час в една клиника. После ме заведе дотам. Плати. И накрая седна в чакалнята да чака, докато всичко приключи, за да се увери, че съм го направила.

— Боже мой, Лил! Но защо просто не избяга оттам?

— Не ми достигна кураж. Знаех, че така трябва да постъпя, обаче…

— Болеше ли? — питам.

— Не — отговаря простичко тя. — И това беше най-странното. Изобщо не ме боля, а след това се чувствах прекрасно. Сякаш си бях отново същата. И в началото изпитвах облекчение. Но след това се замислих. И си дадох сметка колко ужасно е всичко. Не абортът, а начинът, по който се държа той. И тогава си дадох сметка, че той никога не ме е обичал. Как може един мъж да те обича и същевременно да не желае да има дете от теб?