Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 122
Кандис Бушнел
— Ъхъммм… Ами… благодаря, господин Грийн — казвам и се обръщам да си вървя, но все пак поглеждам през рамо и питам: — До утре, нали?
— Мммм — е единственият му отговор.
„Но какво, по дяволите, става с него?“ — питам се, докато подскачам надолу по улицата. Изминавам бързо няколко пресечки, купувам си хотдог и се чудя какво да правя по-нататък.
Лил. Не съм я виждала от цяла вечност. Или поне не истински. Тя е единственият човек, с когото мога да си поговоря честно за пиесата си. Който ще ме разбере. А ако Пеги е вкъщи, голяма работа! Тя вече ме изрита веднъж — какво повече може да ми направи?
Вървя по Второ авеню и се наслаждавам на шума, на гледките, на хората, щуращи се напред-назад като хлебарки. Бих могла да живея тук завинаги. Някой ден бих могла да се превърна в истинска нюйоркчанка.
Гледката на старата ми квартира на Четирийсет и седма улица ми връща стотици спомени — голите снимки на Пеги, колекцията й от плюшени мечета и онези миниатюрни стаички с походните легла. Чудя се как успях да изкарам там и три дена. Но тогава нямах никакъв опит в този град. Нямах представа какво да очаквам и бях готова да приема всичко, което ми се поднася.
Оттогава насам изминах дълъг път.
Натискам делово звънеца, сякаш съм дошла по сериозна работа. След известно време в домофона се чува тъничко гласче:
— Да?
Не е нито Лил, нито Пеги, така че приемам, че е моята заместничка.
— Лил вкъщи ли е?
— Защо?
— Търси я Кари Брадшоу — изричам силно.
Очевидно Лил си е у дома, защото се чува жужене и вратата се отваря.
Когато се качвам по стълбите, виждам, че вратата на апартамента на Пеги се открехва съвсем лекичко — точно толкова, колкото някой да надникне навън, без да сваля веригата.
— Лил вкъщи ли е? — питам в пролуката.
— Защо? — пита отново гласът. Вероятно думата „защо“ е единствената в речника на това момиченце.
— Аз съм нейна приятелка.
— О!
— Може ли да вляза?
— Може би — изрича притеснено гласът. И вратата се отваря точно толкова, колкото да ме пропусне вътре.
Оказвам се изправена пред обикновена млада жена с грозна коса и остатъци от акне.
— Не ни е позволено да имаме гости — прошепва уплашено тя.
— Да, знам — махвам пренебрежително с ръка аз. — Едно време и аз живеех тук.
— Така ли? — ококорва се жената и очите й стават като палачинки.
Минавам покрай нея и отсичам:
— Не трябва да позволяваш на Пеги да съсипе живота ти. — Насочвам се право към миниатюрните стаички, отварям рязко вратата и се провиквам: — Лил?
— Но какво правите? — подсмърча зад мен уплашеното момиче. — Лил не си е вкъщи.
— В такъв случай ще й оставя бележка. — Отварям и нейната врата и се спирам объркано на прага.
Стаята е съвсем празна. Леглото е съвсем голо, без никакви чаршафи. Няма я и снимката на Силвия Плат, която Лил държеше на бюрото си. Няма я и пишещата й машина, и листите, и останалите й неща.
— Преместила ли се е? — озъртам се объркано. Защо не ми е казала?
Момичето излиза от стаята, сяда на собственото си легло и през стиснати устни отвръща:
— Не. Прибра се у дома.
— Какво?! — Не може да е истина!