Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 121

А утре, ако пропусна семинара, ще разполагам с още един ден като този, изключително и само за мен. Изведнъж се изпълвам с неземна радост. Обратния път до квартирата го вземам на бегом и когато влизам и зървам купчината пиеси на бюрото си, направо не мога да повярвам колко съм щастлива.

Настанявам се на бюрото, за да чета. Отбелязвам си разни неща с молив и подчертавам определени части от диалога, които носят редакция. Мога да се справя! На кого му пука какво мисли баща ми?! И в тази връзка, какво значение има какво мислят хората?! Всичко, от което имам нужда, е в главата ми, а това никой и никога не може да ми отнеме.

Към осем вечерта пропадам в един от онези моменти на дълбок сън, когато тялото ти е толкова изтощено, че започваш да се питаш дали някога ще се събудиш. И когато най-сетне успявам да отворя очи и да се надигна, установявам, че е десет сутринта.

Преброявам колко часа съм спала — четиринайсет. Очевидно съм била адски изморена. Толкова, че дори не съм си давала сметка колко уморена съм била. Първоначално се чувствам като парцал от целия този сън, но когато постепенно идвам на себе си, започвам да се чувствам великолепно. Обличам гащеризона си от вчера и без да си правя труда да си мия зъбите, се насочвам към пишещата си машина.

Концентрацията ми е забележителна. Пиша, без да спирам, без да забелязвам колко е часът, докато накрая не написвам думата „КРАЙ“. Вдъхновена и леко замаяна, поглеждам часовника. Малко след четири следобед. Ако побързам, мога да занеса ръкописа на ксерокс и после до пет да се явя в кабинета на Виктор Грийн.

Пъхвам се под душа. Сърцето ми бие победоносно. После се намъквам в чист хирургически комплект, грабвам ръкописа си и се втурвам навън.

Ксероксът е на Шесто авеню, съвсем близо до колежа. Като никога имам късмет — няма опашка. Пиесата ми е с обем четирийсет страници и ксероксът е скъпичко удоволствие, но не мога да си позволя да я изгубя. Петнайсет минути по-късно едно копие от пиесата влиза елегантно в огромен плик, след което вземам на галоп пътя до колежа „Ню Скул“.

Виктор е в кабинета си, отпуснат на бюрото. Първоначално го мисля за заспал, но когато не помръдва, че питам дали всъщност не е мъртъв. Чукам на отворената му врата. Никаква реакция.

— Виктор? — провиквам се уплашено.

Бавно, много бавно той вдига глава, сякаш вместо врат има циментово блокче. Очите му са подпухнали и силно зачервени. Мустакът му е разрошен, като че ли е дърпан от отчаяни пръсти. Подпира буза на ръката си и отваря уста.

— Да?

В обичайния случай бих попитала какво става. Но вече познавам професора достатъчно, за да не питам, а и не съм много сигурна, че искам да знам. Правя стъпка към него и вдигам красивия голям плик с думите:

— Завърших пиесата!

— Беше ли днес в клас? — пита скръбно той.

— Не. Бях у дома и писах. Исках да завърша творбата си — отговарям и плъзгам плика към него. — Помислих си, че може би бихте желали да я прочетете тази вечер.

— Разбира се. — Той се втренчва в мен така, като че ли му е трудно да си спомни коя съм.