Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 120
Кандис Бушнел
Дърводелска чанта за инструменти, изработена от брезент, с дъно от истинска кожа. Достатъчно голяма е, за да побере чифт обувки, ръкопис и един комплект хирургически гащеризон за смяна. И струва само шест долара. Страхотна сделка!
Купувам чантата, напъхвам в нея моята чанта и гащеризоните, грабвам куфара си и се запътвам към метрото.
През последните няколко дена беше доста влажно, така че, когато влизам в апартамента на Саманта, долавям тежък мирис на застояло, като че ли всички налични миризми са били хванати в капан. Поемам си дълбоко дъх — отчасти от облекчение, че се върнах, отчасти, защото тази конкретна миризма винаги ще ми напомня за Ню Йорк и Саманта. Тя е смесица от стари парфюми и ароматични свещи, цигарен дим и още нещо, което не мога да определя — някакъв успокояващ мускус.
Обличам си синия хирургически екип, правя си чаша чай и сядам пред пишещата машина. Цяло лято се ужасявах да се изправя очи в очи с белия лист. Но може би защото се прибрах у дома и си дадох сметка, че има много по-важни неща, за които трябва да се тревожа — като например да не завърша като Уенди, — сега съм преизпълнена с ентусиазъм и вдъхновение. Имам на разположение много часове, през които да пиша. Упоритост — това е ключовата дума за мен. Затова днес ще работя, докато не завърша тази пиеса. И няма да вдигам телефона. В стремежа си да удържа на собственото си обещание дори му издърпвам кабела.
Пиша четири часа, без да помръдвам от мястото си, докато накрая гладът не ме кара да стана, за да си потърся храна. Обикалям замаяно хранителния магазин. В ума ми се блъскат хиляди литературни образи и бъбрят нещо, докато си купувам консерва със супа. Продължават, докато топля супата и я слагам до пишещата си машина, за да мога да ям, без да спирам работата си. След това отново се правя на работна пчеличка и когато най-сетне усещам, че съм приключила за днешния ден, решавам, че мога да се възнаградя с посещение до любимата си улица.
Това е мъничка павирана уличка, наречена Търговската улица — едно от онези редки местенца в Уест Вилидж, които никога не би успял да откриеш, ако тръгнеш нарочно да го търсиш. Трябва да се ориентираш за него по определени маркери — магазинът за домашни потреби на Хъдзън Стрийт, сексшопът на Бароу. И там някъде, близо до зоомагазина, има малка вратичка. Влизаш и се озоваваш на тази уличка.
Вървя бавно по тротоара, опитвайки се да запаметя всеки детайл. Очарователните градски къщички, черешовите дървета, малката квартална кръчма, където всички клиенти сигурно се познават и си споделят историите. Завивам няколко пъти и продължавам надолу. Спирам се пред всяка къща, представяйки си как ли бих се чувствала, ако живея тук. И докато се взирам в прозорчетата на таванския етаж на къща с червени тухлички, осъзнавам, че съм се променила. Някога се тревожех, че мечтата ми да стана писател е само това — мечта. Нямах представа как да го направя, откъде да започна и как да продължа. Но напоследък започвам да усещам, че
