Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 117

— О, Кари! — въздъхва той. — В такъв случай мога само да те съжалявам! Притеснявам се, че никога няма да срещнеш истинската любов!

Тези негови думи ме карат да се закова на място. Вкаменявам се там, на тротоара, и се каня да избухна, но нещо не ми позволява. Мисля си за Миранда и как би изтълкувала тя тази ситуация. Тя сигурно би казала, че баща ми е този, който се притеснява, че никога няма да срещне отново истинската любов, но тъй като е твърде уплашен да си го признае, пренася своите страхове върху мен.

Измъквам куфара си от задната седалка, а той промърморва:

— Дай да ти помогна.

Гледам го как вкарва куфара ми през дървената врата, отвеждаща в праисторическата ни гаричка. Напомням си, че баща ми в крайна сметка не е лош човек. В сравнение с по-голямата част от мъжете дори е страхотен.

Той оставя куфара ми на земята и протяга ръце.

— Може ли прегръдка?

— Разбира се, татко.

Прегръщам го силно, долавяйки аромат на зелен лимон. Сигурно е някакъв нов одеколон, който Уенди му е подарила.

В гърдите ми зейва черна пустота.

— Искам най-доброто за теб, Кари! Повярвай ми!

— Да, знам, татко. — С усещането, че съм на милион години аз вдигам куфара си и се насочвам към платформата. И вместо довиждане, като че ли за да убедя и самата себе си, допълвам: — Не се тревожи, татко. Всичко ще се нареди!

* * *

В мига, в който влакът напуска гарата на Касълбъри, ми става по-добре. А два часа по-късно, когато вече минаваме покрай новите сгради в Бронкс, вече съм замаяна от щастие. За кратко успявам да зърна приказния хоризонт на Смарагдовия град, след което се втурваме в тунела. Независимо къде ще отида някой ден — Париж, Лондон, Рим, — никога няма да спра да се вълнувам, когато се връщам в Ню Йорк.

Докато се возя на ескалатора в гарата, ме осенява неочаквано вдъхновение. Няма да се прибера директно в апартамента на Саманта, а първо ще изненадам Бърнард.

За да продължа с живота си, първо трябва да разбера какво става с него.

Налага се два пъти да сменя метрото, за да се озова в близост до дома му. С всяко следващо прехвърляне се изпълвам с все по-голяма възбуда при мисълта, че скоро ще го видя. Когато пристигам на спирката на Петдесет и девета улица под „Блумингдейл“, горещината, струяща във вените ми, заплашва да ме изгори отвътре.

Трябва да си е у дома!

— Господин Сингър не е вкъщи, госпожице — изрича портиерът с неприкрито задоволство. Нито един от портиерите в тази сграда не ме харесват особено. Винаги ги излавям, че ме гледат косо, като че ли не одобряват появата ми.

— А знаете ли кога ще се върне?

— Не съм му секретарка, госпожице.

— Ясно.

Оглеждам фоайето. Пред фалшивата камина са поставени два кожени фотьойла, обаче аз нямам никакво намерение да се пържа под строгия поглед на портиера. Затова излизам навън и се настанявам на красива пейка на отсрещната страна на улицата. Отпускам крака върху куфара си, сякаш разполагам с цялото време на света.

И започвам да чакам.

Казвам си, че ще чакам само половин час, а после ще си тръгна. Въпросният половин час става четирийсет и пет минути, а после цял час. След близо два часа вече се питам дали не съм по-паднала в любовен капан. Да не съм се превърнала в момиче, което непрекъснато седи край телефона, очаквайки той да се обади, което моли приятелките си да наберат номера му, за да се увери, че телефонът му работи? И което накрая започва да носи дрехите на мъжа на химическо чистене, търка банята му и купува мебели, които никога няма да бъдат негови?