Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 116

Никой не успява да схване малката ми шега. Вземам чашата си с вино и въздъхвам. Бях планирала да се прибера в Ню Йорк в понеделник, но за нищо на света не бих могла да издържа чак дотогава. Още утре вземам първия влак обратно.

Двайсет и четвърта глава

— Аз наистина много те обичам, Кари! Само защото съм с Уенди…

— Да, знам, татко. И да знаеш, че Уенди много ми хареса! Тръгвам си само защото трябва да завърша пиесата си. И ако успея да я завърша навреме, ще я поставят.

— Къде? — пита баща ми.

Стиснал е здраво волана на колата, концентриран изцяло върху сменящите се ленти на нашата скромна провинциална магистралка. Сигурна съм, че изобщо не му пука какво ще стане с пиесата ми, но въпреки това отговарям.

— В едно пространство. Точно така го наричат — „пространство“. Нещо като таван в апартамента на един човек. Някога е било банка и…

От погледа му в огледалото за задно виждане разбирам, че нищо не е разбрал. Обаче казва:

— Възхищавам се на упоритостта ти. Никога не се предаваш, а това е много хубава черта!

Сега е мой ред да не го разбера. Не думата „упоритост“ е тази, която се надявах да чуя от него за себе си. Кара ме да се чувствам така, сякаш едва се държа за ръба на огромна пропаст.

Отпускам се в седалката. Защо никога не може да каже нещо от рода на: „Ти си много талантлива, Кари, разбира се, че ще успееш“? Трябва ли да прекарам целия си живот в търсене на одобрението, което той никога няма да ми даде?

— Исках да ти кажа за Уенди по-рано — казва той, завивайки в изхода за железопътната гара. Сега е единствената ми възможност да му разкажа за борбата си в Ню Йорк, обаче той непрекъснато настоява да говорим само за Уенди.

— И защо не го направи? — питам, изгубила всяка надежда.

— Не бях сигурен в нейните чувства.

— А вече си сигурен, така ли?

Той влиза в паркинга на гарата и изключва двигателя. С изключително сериозна физиономия изрича:

— Тя ме обича, Кари!

От устните ми се измъква едно цинично изсумтяване.

— Говоря ти съвсем сериозно — тя наистина ме обича!

— Теб всички те обичат, татко.

— Много добре знаеш какво имам предвид. — Разтрива слепоочията си.

— О, татко! — Потупвам го по рамото, полагайки усилия да го разбера. Последните няколко години бяха ужасни за него. От друга страна, бяха ужасни и за мен. И за Миси. И за Дорит.

— Радвам се за теб, татко! Наистина се радвам! — изричам на глас, въпреки че от мисълта за баща ми в сериозна връзка с друга жена ме втриса. Ами ако се ожени за нея?

— Тя е прекрасен човек. Тя… — започва, но не довършва. — Напомня ми за майка ви.

Това вече е черешката на разваления сладолед.

— Тя няма абсолютно нищо общо с мама — изричам тихо, но с все по-нарастващ гняв.

— Напротив. Тя е като майка ви на младини. Ти не би могла да я помниш, защото тогава беше бебе.

— Татко! — Правя целенасочена пауза, та дано най-сетне долови фалша в думите си. — Уенди обича мотори!

— Майка ви също беше голяма авантюристка, когато беше млада. Преди да започне да ви ражда…

— Още една причина, поради която никога няма да се омъжа! — отсичам, излизайки от колата.