Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 114

— Като човек е много красива — контрирам я аз. — Излъчва някакъв вътрешен блясък.

— Като теб, Кари — изтърсва внезапно Уенди.

Толкова съм изненадана от комплимента й, че се налага за кратко да бия отбой в подмолната си атака. Вдигам менюто и питам:

— И какво прави в Лос Анджелис?

— Уенди е била член на… — започва баща ми и я поглежда за помощ.

— На трупа от театъра на импровизациите — довършва тя.

— Уенди е същински творец! — светват очите на баща ми.

— Това не е ли едно от онези неща, където играете пантомима като Марсел Марсо? — питам най-невинно, макар че отлично знам какво е. — Носите ли бели гащеризони и ръкавици?

Уенди се разсмива на невежеството ми.

— Учих и пантомима — пояснява. — Но се занимавахме преди всичко с комедия.

Сега вече съм тотално сащисана. Уенди е била актриса, при това комедийна? Не ми изглежда никак забавна.

— Уенди е играла в реклама за пържени картофки — казва баща ми.

— Престани да го повтаряш пред хората! — укорява го тя. — Беше само една местна реклама. За чипса „Стейт Лайн“. И беше преди цели седем години! Големият ми пробив, няма що! — завърта очи с подобаваща доза ирония тя.

Както става ясно, Уенди не се взема твърде на сериозно. Още един плюс за нея. От друга страна, възможно е да разиграва това шоу само заради мен.

— Сигурно ти е много скучно да живееш в Касълбъри след блясъка на Лос Анджелис!

Тя поклаща глава и отговаря:

— Аз съм провинциално момиче. Израснах в Скарбъро. — Това е съседният град. — И много харесвам новата си работа.

— Но това не е всичко! — сръгва я баща ми. — Уенди ще преподава също така и драматично изкуство!

Примигвам уплашено, когато житейската история на Уенди постепенно се подрежда в съзнанието ми — провинциално момиче, опитващо се да успее в големия град, което се проваля и припълзява обратно у дома, за да стане учителка. Най-големият ми страх!

— Баща ти казва, че искаш да станеш писател — продължава в пълно неведение за драмата си Уенди. — Защо не започнеш да пишеш за „Касълбъри ситизън“?

Замръзвам на мястото си, „Касълбъри ситизън“ е нашето местно вестниче, което, поради липса на други теми, пише предимно за срещите на различните директорски бордове и публикува снимки на бейзболните отбори от Малката лига. Усещам как целият ми, стаяван с толкова усилия до момента, гняв пламва. И просъсквам:

— Смятате, че не съм достатъчно добра, за да успея в Ню Йорк, така ли?

Уенди се смръщва объркано.

— Не, ама в Ню Йорк и без това е много трудно да се успее, нали? И въобще е трудно. Нали сте длъжни да се перете в избата? Една моя приятелка живееше в Ню Йорк, та разказваше…

— В моята кооперация няма пералня в избата — просъсквам и извръщам очи, опитвайки се да сдържа разочарованието си. Как смее тази Уенди да си въобразява, че познава Ню Йорк?! — Лично аз нося прането си в обществената пералня наблизо. — Което не е съвсем вярно. Обикновено оставям дрехите си да се трупат в един ъгъл в спалнята.

— Виж какво, Кари — намесва се баща ми, — никой не се съмнява в твоите способности…

Но на мен ми писва. И през стиснати зъби изричам: