Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 111

Двамата с Уолт си седим на верандата и пием коктейли, докато чакаме пристигането на прословутата Уенди. Аз го помолих да дойде с нас на тази вечеря, обаче той отказа под претекст, че имали уговорка с Ранди. Все пак се съгласи да намине за по едно питие, та да види тази Уенди с очите си.

— Може би тъкмо там е уловката — тя е напълно различна.

— Но ако баща ми си е паднал по жена като Уенди, това поставя под въпрос целия му брак с майка ми!

— Мисля, че малко прекаляваш с аналогията — отговаря Уолт, решил да го играе глас на разума. — Може би баща ти просто е решил да се позабавлява.

— Но той ми е баща! — смръщвам се аз. — Не му е позволено да се забавлява!

— Това не е честно, Кари!

— Да, знам — кимвам и се вторачвам към изоставената градина. — Успя ли да говориш с Маги?

— Аха — кима енигматично Уолт.

— И какво ти каза тя? За Ню Йорк имам предвид.

— Че си е прекарала страхотно.

— А за мен?

— Нищо. Единственото, за което говореше, бе за някакъв мъж, с когото си я запознала.

— Райън. Когото автоматично вкара в леглото си.

— Такава си е нашата Маги — свива рамене Уолт.

— Превърнала се е в маниак на тема секс.

— Голяма работа — отбелязва той. — Млада е. С течение на времето ще улегне. А и на теб какво ти пука?

— Просто ме е грижа за приятелите ми! — отсичам и смъквам с грохот ботушите си Фиоручи от масата, за по-силно внушение. — Щеше ми се и приятелите ми да ги е грижа за мен!

Уолт ме поглежда неразбиращо.

— Знаеш ли, дори и близките ми не ме попитаха как живея в Ню Йорк. А, честно казано, животът ми там е много по-интересен от всичко, което би могло да ми се случи тук за цял един живот! Например съвсем скоро ще поставят пиесата ми. А снощи ходих на парти в дома на Бари Джесън в Сохо…

— Кой е Бари Джесън?

— Стига, Уолт! Той е най-великият американски художник на нашето време!

— Както вече казах, ти наистина си станала много специална — подкача ме Уолт.

Скръствам ръце с пълното съзнание, че звуча като идиот, и отсичам:

— И на кого му пука, а?

— Внимавай! Главата ти е станала толкова голяма, че може да експлодира! — продължава да се шегува Уолт.

— Уолт! — поглеждам го обидено аз. А после разочарованието ми от това място избликва на повърхността и аз започвам да нареждам: — Да знаеш, че някой ден ще стана прочут писател! И ще разполагам с огромен двустаен апартамент в Сътън Плейс! И ще пиша пиеси за Бродуей! И тогава всички ще започнат да се надпреварват да ми идват на гости!

— Ха-ха-ха! — е отговорът на Уолт.

Вторачвам се в ледените кубчета в чашата си.

— Виж какво, Кари — обажда се по едно време той, — в момента просто прекарваш лятото си в Ню Йорк. Което е страхотно, разбира се. Но това трудно може да се нарече твоят живот. Не забравяй, че през септември заминаваш в „Браун“!

— Може пък да не замина! — отсичам внезапно.

Уолт се усмихва. Очевидно не приема думите ми на сериозно. После пита:

— Баща ти знае ли за тази твоя промяна в плановете?

— Не. Току-що го реших. В този момент.

Което е напълно вярно. Тази мисъл витаеше в дълбините на подсъзнанието ми от седмици, но реалността, с която се сблъсках при завръщането си в Касълбъри, ми даде да разбера, че „Браун“ просто ще бъде нова доза от същото. Същият тип хора със същия манталитет, само че в друга точка на географията.