Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 108

— Научила се е да свири на цигулка за един месец? — възкликвам сащисано.

— Тя си ни е много талантлива — казва баща ми.

Ами аз?!

— Да бе! — обажда се нацупено Дорит.

— Ти също си много добра — побързва да я успокои той.

— Хайде, Дорит! — подканям я, като вдигам куфара си. — Ела да ми помогнеш да си разопаковам багажа.

— Имам работа!

— Дорит! — срязвам я аз и въртя многозначително очи по посока на баща ни.

Тя въздъхва, затваря списанието и тръгва след мен по стълбите.

Стаята ми изглежда точно така, както я оставих. Спомените ме връхлитат изведнъж. Вървя покрай рафтовете и докосвам всички стари книги от майка ми, които ми бе подарила в детството. Отварям вратата на гардероба и надниквам вътре. Може и да греша, но имам чувството, че половината ми дрехи липсват. Завъртам се на пета и поглеждам обвинително Дорит.

— Къде са ми дрехите? — питам.

Тя свива рамене и отвръща:

— Някои взех аз, други — Миси. Решихме, че след като вече си в Ню Йорк, няма да ти трябват.

— Ами ако ми трябват?

Тя пак свива рамене.

Решавам да си затворя очите. Едва съм пристигнала и нямам желание още през първия час да влизам в пререкания с най-малката си сестра. Въпреки че, като я гледам колко е начупена и мрачна, няма начин до понеделник да не се скараме. Междувременно обаче се налага да я използвам като източник на информация за баща ни и тази негова млада приятелка.

— Какво става с татко? — питам и сядам с кръстосани крака на леглото. То е единично и изведнъж ми се струва невероятно мъничко. Не мога да повярвам, че съм спала в него толкова много години.

— Полудял е. Няма никакво съмнение — отговаря мрачно сестра ми.

— И защо носи дънки? И оранжево яке? Кошмарно е! Мама никога не би му позволила да се облича така!

— Подарък му е от Уенди.

— Коя Уенди?

— Приятелката му.

— Значи тази работа с приятелката е вярна?

— Очевидно.

Въздъхвам. Дорит е абсолютно преситена от живота. Отсега. Нищо не е в състояние да я накара да се развълнува. Само се надявам да се е отказала от клептоманството.

— Виждала ли си я? — питам.

— Аха — отговаря уклончиво тя.

— И? — едва не изпищявам.

— Пфу!

— Мразиш ли я? — Това беше глупав въпрос. Дорит мрази всички и всичко.

— Опитвам се да се преструвам, че не съществува.

— А татко какво мисли?

— Той не забелязва — отговаря сестра ми. — Отвратително е! Когато онази е до него, той вижда само и единствено нея!

— Хубава ли е?

— Лично за мен — не — отговаря Дорит. — Но и сама можеш да провериш. Тази вечер татко е решил да ни води на вечеря заедно с нея.

— Отврат!

— И си е купил мотор!

— Каквоооо! — този път наистина изпищявам.

— Не ти ли е казал? Купи си мотор.

— Нищо не ми е казвал. Не ми е казвал дори за въпросната Уенди!

— Сигурно го е страх от теб — пояснява Дорит. — Откакто тръгна с нея, изобщо не е на себе си.

„Жестоко! — казвам си смръщено, докато разопаковам багажа си. — Очертава се страхотен уикенд!“

* * *

Няколко минути по-късно заварвам баща си в гаража да си подрежда инструментите. И автоматично долавям, че сестра ми може би е права — той съзнателно ме избягва. Пристигнах у дома преди по-малко от час, но вече се чудя защо изобщо се върнах.