Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 106

— Да тръгваме!

— Какво? — поглеждам го напълно вцепенена.

Той разтърсва рамото ми и повтаря:

— Трябва да се махаме оттук! Веднага!

— Ами Тийнзи?

— Ще се оправи. Райън също може да се погрижи за себе си — голям човек е.

— Нищо не разбирам — надигам глас в протест аз, докато той ме бута към изхода.

— Не задавай никакви въпроси! — отваря рязко вратата и тръгва надолу по стълбите. Аз се заковавам на площадката озадачена. — Кари! — обръща се, за да се увери, че вървя след него. Когато вижда, че все така си стоя неподвижна, взема по две стъпала наведнъж нагоре и буквално ме избутва пред себе си. Хайде, движение!

Правя, каквото ми казва, заслушана в бързите му стъпки по стъпалата зад мен. Когато стигаме до фоайето, той отваря рязко вратата и ме дръпва след себе си. А после изкрещява:

— Бягай!

И се втурва като вятър към ъгъла, а аз се опитвам да го настигна с ботушите си на Фиоручи, които Саманта ми подари. Секунди по-късно покрай нас профучават две полицейски коли с надути сирени и се заковават пред сградата на семейство Джесън. Капоти ме прегръща през рамо и прошепва:

— Дръж се нормално. Сякаш сме гаджета, излезли на среща.

Докато пресичаме улицата, сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Изминаваме така още няколко километра до следваща пресечка, докато не се озоваваме на ъгъла на Западен Бродуей и Принс Стрийт.

— Доколкото си спомням, тук някъде имаше един много готин бар — казва Капоти.

— Готин бар ли? Тийнзи току-що падна в шахтата на асансьора, а ти си мислиш за готини барове, така ли?

Той дръпва ръка от раменете ми и казва:

— Да не би вината за това да е моя, а?

Не, но е моя.

— Трябва да се върнем. Не се ли притесняваш за Тийнзи?

— Виж какво, Кари — изрича той, очевидно на ръба на търпението си. — Току-що ти спасих живота. Прояви поне мъничко благодарност, нали?

— Не съм много сигурна за какво точно трябва да ти бъда благодарна.

— Искаш да завършиш във вестниците ли? Защото именно това ще се случи. Половината от гостите там бяха дрогирани. Да не би да си въобразяваш, че полицията няма да забележи? Което ще рече, че още утре всичко ще лъсне на шеста страница във всеки вестник! На теб може и да не ти пука за репутацията ти, но на мен ми пука за моята!

— И защо? — поглеждам го аз, ни най-малко впечатлена от самомнителността му.

— Защото.

— Защото защо? — не му позволявам да си поеме дъх аз.

— Защото много хора разчитат на мен.

— Например?

— Например семейството ми. Те са почтени, добри хора. За нищо на света не бих ги принудил да се срамуват заради мен и заради моите действия!

— Например, като се ожениш за янки ли?

— Именно.

— А какво мислят по този въпрос всички онези момичета янки, с които ходиш? Или просто не им казваш?

— Убеден съм, че когато тръгнат с мен, повечето жени са наясно в какво се забъркват. Аз никога не ги лъжа с намеренията си.

Свеждам очи към тротоара и започвам да се питам какво правя на ъгъла в средата на нищото, спорейки с Капоти Дънкан. Накрая изтърсвам:

— Е, мисля, че би трябвало да ти кажа истината. Аз съм виновната за случилото се с Тийнзи.