Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 107

— Ти?

— Да. Знаех, че Колин има от онези хапчета. Той каза, че били аспирин. И просто казах на Тийнзи да си вземе аспирин от него.

На Капоти му трябват няколко секунди, докато осъзнае чутото. Разтрива очите си, а аз започвам да се притеснявам, че ще отиде да ме издаде. Обаче накрая той отмята глава назад и се разсмива. Дългите му къдрици се разстилат по раменете му.

— Забавно, нали? — усмихвам се с облекчение, наперена заради одобрението му. — Честно да ти кажа, мислех, че жената има достатъчно разум в главата си, за да не гълта подобно нещо.

Без никакво предупреждение той затваря устата ми с целувка.

Толкова съм шашната, че първоначално не мога да реагирам по никакъв начин, докато устните му се притискат настървено в моите. А след това мозъкът ми се включва. Не мога да повярвам колко приятно и естествено е усещането, сякаш двамата се целуваме непрекъснато. А после схващам — именно така сваля всичките онези жени. Той е хищник. Целува жената, когато най-малко очаква, и щом я извади от равновесие, я закарва в леглото си.

Обаче този път няма да стане. Така си казвам. Въпреки че на една непозната част от мен й се иска да стане.

— Не! — казвам и го отблъсквам.

— Кари!

— Не мога!

Възможно ли е току-що да изневерих на Бърнард?

И ходя ли изобщо с Бърнард?

По улицата минава самотно такси. Свободно е. Ала аз — не. Спирам го.

Капоти ми отваря кавалерски вратата.

— Благодаря — смотолевям.

— До скоро! — кимва той, като че ли нищо не се е случило.

Отпускам се на задната седалка и поклащам глава.

Ама че нощ! Може би няма да е зле да се измъкна за малко оттук.

Двайсет и трета глава

— О! — отбелязва вяло най-малката ми сестра Дорит, като вдига очи от списанието пред себе си. — Ти се прибра.

— Да, прибрах се — потвърждавам очевидното. Пускам на пода сака си и отварям хладилника, но по-скоро по навик, отколкото от глад. Зървам почти празна бутилка мляко и парче мухлясало сирене. Вадя бутилката с мляко и я вдигам пред очите на сестра си. — Вече никой ли в тази къща не си прави труда да пазарува за ядене?

— Не — отговаря нацупено Дорит. Погледът й се плъзга към баща ни, но той изглежда в блажено неведение относно нейните чувства във връзка с храненето.

— Най-сетне всичките ми момичета са у дома! — възкликва с възторг той.

Това е единственото, което не се е променило у баща ми — неговата свръхемоционалност. Радвам се, че от старата му същност все още е останало нещо познато. Защото във всяко друго отношение той е като обсебен от извънземно.

Първо, обут е с дънки. Предишният ми баща никога, ама никога през живота си не бе обувал дънки. Майка ми за нищо на света не би му го позволила. Второ, кипри се със слънчеви очила „Рей-Бан“. Ала най-притеснително от всичко е якето му — от марката „Мембърс Онли“, оранжево. Когато слязох от влака на гарата, едва го познах.

Със сигурност преживява криза на средната възраст.

— Къде е Миси? — питам, като се старая да не обръщам внимание на чудатия му външен вид.

— В консерваторията. Научи се да свири на цигулка! — отговаря гордо баща ми. — В момента композира симфония за цял оркестър!