Читать «Синьо злато» онлайн - страница 24

Доктор Рамирес свали от закачалката шапка с широка периферия.

— Очевидно се е появил някакъв мъртвец в кану — каза той. — Съжалявам, но като единствен представител на каквато и да било власт на двеста километра околовръст, се налага да направя разследване.

— Може ли да дойдем и ние? — попита Гемей.

— Разбира се. От мен надали ще се получи Шерлок Холмс, така че присъствието на опитно око на учен, може да бъде само от полза. Пък може и да ви бъде интересно. Този господин твърди, че става дума за призрачен дух. — Забелязал недоумението в очите на своите гости, докторът добави: — Ще ви обясня по-късно.

Излязоха навън и забързаха покрай колибите към реката. Мъжете от селото се бяха смълчали недалеч от водата. Между краката им надничаха деца. Жените бяха останали отзад. Множеството даде път на доктор Рамирес. За пристана бе вързано изкусно резбовано, дълбано кану. То бе цялото бяло, с изключение на боядисания в синьо нос и синята ивица от единия до другия му край.

Тялото на млад индианец лежеше в кануто по гръб. Подобно на индианците от селото, той имаше отрязана на бретон черна, коса и препаска. Но приликата свършваше дотук. Тукашните татуираха телата си или мажеха с пурпур високите си скули за защита от злите духове, за които се предполагаше, че не могат да различават червения цвят. Носът и долната челюст на мъртвия бяха светлосини. Такива бяха и ръцете му. Останалата част от тялото беше изцяло бяла. Когато доктор Рамирес се надвеси над кануто, сянката му изплаши скупчилите се върху гърдите на трупа мухи и те отлетяха, за да зейне кръгла дупка.

Пол пое дъх и каза:

— Прилича на огнестрелна рана.

— Мисля, че сте прав — отвърна доктор Рамирес със сериозно изражение в хлътналите си очи. — Не прилича на нито една рана от копие или стрела, която съм виждал.

Той се обърна към туземците и след няколкоминутен разговор, осведоми семейството:

— Казват, че ловели риба, когато кануто се появило отгоре по течението. По цветовете му разбрали, че е лодка на призрачен дух и се уплашили. Изглеждало празно и те го доближили. Видели мъртвеца и си помислили просто да го оставят на течението. После решили, че може духът му да се върне и да ги накаже, задето са му отказали прилично погребение. Затова го докарали тук и го направиха мой проблем.

— Защо трябва да се страхуват от тоя призрачен дух? — поинтересува се Гемей.

Докторът подръпна крайчеца на буйния си, сив мустак.

— Чуло, както наричат местните племето, към което принадлежи този мъж, живее над Големите водопади. Според тукашните, то се състои от призраци, родени от водната мъгла. Никой, навлязъл в тяхната територия, не се е завърнал. — Той посочи кануто. — Както сами виждате, мъжът е от плът и кръв, като всички нас. — Докторът се пресегна и извади от кануто торба от нещавена кожа, лежала до момента до мъртвеца. Туземците се дръпнаха, сякаш държеше чувал с бацили на черна чума. Докторът заговори на испански един от индианците, който ставаше все по-неспокоен с течение на разговора.