Читать «Синьо злато» онлайн - страница 23

Привързаха лодката на малък кей, извадиха нещата си и се насочиха към къщата, следвани от шумна тълпа полуголи индианчета. Те бяха разгонени от прислужницата, испано-индианка със заплашителен вид, която размахваше метлата като бойна секира. Пол и Гемей влязоха вътре. Среброкос мъж в седмото си десетилетие, с бяла бродирана риза, памучни панталони и ръчно изработени сандали, се надигна от бюрото в прохладния кабинет, където бе работил върху куп листове. Тръгна да ги посрещне с видимо удоволствие.

— Senor и Senora Траут. Радвам се да ви видя. Убеден съм, че работата ви е била плодоносна.

— Много, доктор Рамирес, благодаря ви — отговори Гемей. — Имах възможност да направя допълнителни наблюдения върху поведението на делфините, а Пол приключи с компютърния модел на реката.

— Работата ми беше малко, всъщност — обади се Пол. — Основното бе, да се привлече вниманието на заетите в района на Амазонското поречие учени върху работата на Гемей и да ги помолим да насочат насам съответния спътник. Аз мога да си довърша модела у дома, а Гемей ще го използва в своя анализ.

— Ще ми бъде много мъчно да се разделя с вас. Твърде любезно бе от страна на НАМПД, да отделят за малко свои специалисти за това проучване.

— Без реките тук — отвърна Гемей, — както и без тукашната фауна и флора, не би имало живот в световния океан.

— Благодаря ви, senora Гемей. Като израз на благодарност, ще сготвя нещо специално за прощалната ни вечеря днес.

— Много мило от ваша страна — каза Пол. — Ще си приготвим отрано багажа, за да сме готови за снабдителната лодка.

— На ваше място, не бих си давал толкова зор — отвърна Рамирес. — Тя винаги закъснява.

— Това е добре дошло за нас — отвърна Пол. — Тъкмо ще разполагаме с повече време да поговорим за вашата работа.

Рамирес се усмихна:

— Чувствам се като троглодит. Продължавам да се занимавам с моята наука, ботаниката, както едно време: събирам растения, суша ги и ги сравнявам, пиша трудове, които никой не чете. — Той засия — Речните ни животинки никога не са имали по-добри приятели от вас.

— Може би нашата работа — обади се Гемей, — ще помогне да се намери отговор на въпроса, дали естествените условия за живот на речния делфин са застрашени от изменения на околната среда. И ако е така, нещо ще може да се направи.

— В Латинска Америка — тъжно поклати глава Рамирес, — правителствата имат склонност да се бавят, освен ако не се напълни нечий джоб. Стойностни проекти потъват в небитието най-редовно.

— Звучи познато. Нашето безкрайно небитие се нарича Вашингтон, окръг Колумбия.

Още се смееха над шегата, когато прислужницата въведе един туземец. Той беше нисък и мускулест, с бедрена препаска и огромни медни обеци на ушите. Гарвановочерната му коса беше отрязана на бретон, а веждите — избръснати. Говореше с почтителен тон на доктора, но възбудената реч и шарещият поглед показваха, че нещо му е направило особено силно впечатление. Непрекъснато сочеше към реката.