Читать «Да яхнеш Змията» онлайн - страница 11

Уилър посочи стол и Прескот седна. Погледна по-големия си брат и в очите му отново блесна възхищение.

Но само за миг. Изражението му беше като в детството и сякаш питаше: „Уилър, ще ме научиш ли да хващам топката? Ще ми покажеш ли как да карам скейтборд? Можеш ли да убедиш онова момиче да излезе с мен?“. Сините му очи го гледаха с обожание и почуда — поглед, на който той някога много държеше.

И после всичко свърши. Прескот наведе глава и се намръщи. Предстояха му делови ангажименти и той трябваше да се овладее.

— Чекът ти е у мен. Ако знаех, че ще те видя, щях да го донеса. Има данък върху печалбата от голямата продажба, която Организацията за сътрудничество в търговията току-що извърши, затова сумата този месец е по-малка от обичайната. Но се налагаше да продадем онази компания. Портфейлът й беше претоварен с медийни акции — започна той и вдигна глава. — Знам, че около дванайсети винаги закъсваш с парите, но този път плащането ще се забави.

— Добре. Няма проблем.

— Но ако имаш нужда от средства, обади ми се. Ще ти дам аванс срещу дивидентите от тримесечието.

Уилър живееше с парите от недвижимите имоти, които баща му му завеща. Като се приспаднеха данъците, му оставаха сто и осемдесет хиляди долара годишно. Но той харчеше много и имаше предпочитания към скъпите жени, коли и хазарта. Често оставаше без пари, макар че печелеше на голф, и понякога взимаше на заем по няколко стотачки от приятели, за да изкара до края на месеца.

Уилър погледна брат си и съзря нещо, което не бе свикнал да вижда. Напрежение. В очите му се четеше паника. Обикновено Прескот имаше делови вид и все бързаше. Не мислеше за удоволствия. Беше женен „щастливо“ за Елизабет, ледената кралица на благотворителната дейност и благоразумието. Имаше дванайсетгодишен син Холис. Прескот беше стопроцентов семеен мъж.

— Добре ли си? — попита Уилър, защото брат му продължаваше да изглежда необичайно угрижен.

— О, да, разбира се. — Той се усмихна, но усмивката му беше като пред зъболекар, който иска да прегледа предните ти зъби. — Виж какво, Уилър, исках… да ти кажа нещо… Отдавна не съм ти го казвал… Напоследък непрекъснато мисля за това.

— Да си намеря работа ли? — Опита се да изпревари онова, което подозираше, че ще бъде поредният опит на брат му да го върне в правия път.

— Исках да кажа, че… те обичам. Понякога това се губи. Знам, че нещата станаха по-трудни, откакто татко почина, но спомените ми за теб… Най-важните са… — Той млъкна, пое дълбоко въздух и продължи: — Ти си причината да успея. Само искам да знаеш, че не съм забравил това.

Уилър се задави и в очите му бликнаха сълзи. Погледна брат си и се зачуди какво да каже. И той го обичаше, но в същото време го мразеше. Защо Прескот трябваше да бъде такъв проклет победител? Защо винаги трябваше да бъде пръв?

— Спомняш ли си, когато ме учи да шофирам? Взехме колата на татко. Карах твърде бързо по Ейнджълс Крест и загубих контрол над управлението — неочаквано каза той.