Читать «Да яхнеш Змията» онлайн - страница 10

„Господи, Прескот, да не съм прокажен“ — помисли Уилър. Но се засрами от реакцията на брат си. Знаеше, че много пъти бе поставял в неудобно положение покойния си баща. На майка му отдавна й бе омръзнало да се опитва да го оправдава и сега Прескот, изглежда, се страхуваше, че той може да се спъне, да повърне на масата и да провали деловата му среща. Преди да продължи по пътя си, Уилър махна на брат си и се усмихна виновно. И тогава съвсем неочаквано лицето на Прескот омекна и за миг в очите му се появи страхопочитанието, което изпитваше към брат си, когато бяха деца. Завист и уважение, каквито Уилър не бе виждал в очите му почти от шестнайсет години.

Някога Прескот мислеше, че брат му може да направи всичко. Уилър беше негов бог и идол. Ако му кажеше да мине през огън или да скочи от скалите в Санта Моника, той щеше да го стори. Сега нещата бяха различни. Със своя живот Уилър помрачаваше огромния успех на Прескот — звездата на семейството. На трийсет и четири години, той беше един от най-известните адвокати в Лос Анджелис и един от най-видните хора в местния политически спектър, спомоществовател на Демократическата партия и влиятелен брокер. Прескот се занимаваше със заплетени юридически казуси и политически въпроси, докато Уилър се наливаше с уиски. „По дяволите, понякога става така.“

Възхищението, което за миг забеляза в очите на брат си, сигурно се дължеше на някакво странно отражение в стъклото или на игра на светлосенки. Дори да беше така, това накара Уилър да се спре и да се замисли защо брат му го погледна по този начин.

Уилър седеше в уютния грил бар и обядваше сам, когато Прескот и секретарката му Анджи Уонг излязоха от ресторанта. Анджи беше дребна, слаба, около петдесетгодишна китайка, която никога не се усмихваше, но имаше лазерен поглед и беше по-непреклонна и от данъчен инспектор.

Тя погледна Уилър — или по-скоро през него — и не реагира. Прескот не забави крачка, докато вървеше с бизнесмените. Вечно бързаше, сякаш закъсняваше за важна среща.

Уилър гледаше през прозореца. Мислите му бяха далеч. Изведнъж чу гласа на брат си:

— Уилър?

Вдигна глава. Продълговатото лице със съсредоточено изражение на Прескот се беше надвесило неспокойно над масата, като водно конче, което се бои да кацне.

— Как си, Прескот? Голяма сделка, а?

Той погледна към гостите си, които се качваха в колите.

— Да, така е. Имаш ли свободна минутка?

Уилър се изненада. Всеки знаеше, че времето е водач в загубите в магазина на разочарованията, на който беше управител. Той имаше не само свободни минути, но и часове, дори години. Времето му беше толкова евтино, че за него то нямаше почти никаква стойност.