Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 195

И все пак накрая ще заприличат на нея. Това бе едно от нещата, които младите категорично отказваха да разберат. Отказваха да приемат, че всички на този свят остаряват и на всеки се случват какви ли не гадости. Огромни гадости. Гадости, които не можеш да контролираш.

Влезе в мотрисата и се насочи към центъра на града в пълна анонимност. Радваше се, че никой не я гледа. Въздъхна, а когато стигна на станция Спринг стрийт, слезе. После завлече изтощеното си тяло и багажа до стара калдъръмена уличка. От всички квартали на Манхатън Сохо единствен бе запазил неповторимата атмосфера на снимачна площадка. Населението и минувачите приличаха досущ на статисти от хубав стар филм и се вписваха идеално в обстановката. Тук цареше някакво особено усещане за нереалност. Съвършенството беше толкова очевидно, че граничеше с невъзможността. Точно в този момент от черното велурено небе закапа лек дъждец.

Едва в единадесет и петнадесет вечерта Уенди успя да се свърже с Шейн.

Той отговори с грубо и подозрително „Ало?“ — като престъпник, укриващ се от закона. Тя изпита облекчение най-сетне да го чуе. А освен това гняв и уплаха — уплаха, че той ще откаже да й съобщи къде са децата или че ще й затвори най-безцеремонно — подозираше, че бе вдигнал телефона само защото го бе потърсила от хотела и той не бе разпознал номера. Абсурдът от всичко, което беше сторил — беше отвел децата, беше й изпратил документи за развод, не й беше позволил да си влезе в апартамента, — беше толкова огромен, че тя се зачуди откъде точно да почне. С един удар й бе отсякъл краката. Той разполагаше с всичката власт на света, а тя — с никаква.

— Шейн… — започна тя с твърд, но не и агресивен тон.

Той се поколеба — от чувство за вина или изненада, опитвайки се вероятно по тона на гласа й да прецени дали за него ще бъде безопасно да продължи разговора.

— А, здрасти! — изрече накрая, очевидно събрал смелост.

— Къде са децата? — попита тя и несъзнателно се насочи към прозореца. Цялото й внимание бе концентрирано върху нетрайната връзка с живота, придържана към ухото й.

— Добре са. Тук, при мен са — отвърна отбранително той.

— А вие къде сте? — попита тя почти безгрижно. Внезапно я осени мисълта, че най-добрият начин за завършване на тази сцена е да го заблуди, като върши точно обратното на онова, което той очаква от нея — тоест да се прави, че всичко е наред.

— Ние сме в Палм Бийч — отговори той леко объркано. — Дойдохме да огледаме понитата.

— Много хубаво — заяви тя и си каза, че вече е успяла окончателно да го заблуди. Сигурно се чудеше откъде се обажда жена му, дали самолетът й не се е забавил и дали вече се е прибрала вкъщи и е видяла всичко, което той й е надробил.