Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 193

Той просто остана да стърчи и да й се подиграва. Заляха я безнадеждност и отчаяние. И някъде от мрачните дълбини на тези усещания изникна ирационалното, но категорично осъзнаване, че нещо е изгубено и никога повече няма да бъде намерено. Значи все пак денят беше настъпил — денят, от който се бе ужасявала през целия си живот. Тя се беше провалила — напълно и безвъзвратно. Вече не можеше да го отрича. Не беше направила нищо както трябва. Беше предала всичко и всички и най-вече — децата си.

Чувството за вина беше непоносимо. Уенди отстъпи назад и се преви надве от болка, подпирайки се на циментовата стена. Какво да преви сега? Да повика ключар или може би адвокат, или може би… полицията? Но при самата мисъл за всичките тези усилия я обгърна странно безсилие. Най-добре просто да се предаде и да легне тук, в коридора. Шейн все някой ден ще се върне и ще я намери.

„Точно като в съня ми“ — помисли си тя, отпусна се и клекна до стената. Онзи сън, в който лежеше безпомощна в коридора и умираше, неспособна да помръдне дори пръста си. Притисна ръце към слепоочията си и отвори уста в безмълвен писък.

Пое си дълбоко дъх и започна да разтрива лицето си. Трябва да диша! Трябва да мисли! Първото нещо, което трябва да се направи, бе да се извика ключар — нали във филмите винаги така ставаше! — а после тя ще влезе в апартамента и ще потърси доказателства за това, къде Шейн е отвел децата. Изправи се и вдигна чантата си. Предстоеше й игра на изчакване. Първо трябваше да изчака ключаря, а после да открие децата си.

Извади телефона си и погледна екрана. Беше сив. Батерията беше свършила.

Значи в такъв сценарий е въвлечена, а? Където отчаяната майка изгубва децата си и на всяка крачка от търсенето им се сблъсква с препятствия.

„Хайде, мисли!“ — подкани се тя. Събра жалките си вещи и се върна долу във фоайето.

— Имате ли ключ от апартамента? — попита тя пазача.

— Не разполагаме с ключове на апартаментите — отговори надменно той.

— Съпругът ми е сменил бравата. Докато бях в командировка. Не може да не разполагате с ключ.

— Не държим ключове от апартаментите. Не ни е разрешено.

— А кой ги държи?

— Не знам.

— А дали не са у собственика?

— Не знам.

— Имате ли телефонния му номер?

— Не.

Пауза. Уенди почувства, че я обзема убийствена жестокост към този мъж, който вероятно просто се стараеше „да си гледа работата“. Ако беше мъж, сигурно щеше да го удари.

— Как се казвате? — попита и започна да рови в чантата си за химикалка. Знаеше, че губи ценно време с този човек, но незнайно защо точно този въпрос й се струваше от огромно значение.