Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 194

— Лестър Джеймс.

— Благодаря, Лестър. Ще уредя още утре да бъдеш уволнен.

— Не смейте да ме заплашвате, мадам!

— Аз не те заплашвам. Просто изтъквам факт.

От тази мила размяна на реплики сърцето й отново се разтуптя. Насочи се към стъклените врати и ги блъсна с все сила. Излезе на улицата. Веднъж отприщена, яростта й се оказа помитаща. Как смее Шейн да й краде децата?! Пристъпи напред и вдигна ръка, за да си спре такси. Една кола едва не я удари — изви в последния момент и шофьорът скочи върху клаксона в безсилна ярост. Тя му показа среден пръст. Яростта й вече беше стигнала точката на кипене.

Минаха няколко таксита, но всички до едно бяха заети. След няколко минути тя си даде сметка, че трябва да потърси някое специално. Тръгна към Седмо авеню, помъкнала куфарчето си, което сега й се струваше тежко цял тон, а зад себе си дърпаше другия куфар, на колелцата. След няколко метра спря, за да прехвърли тежестта на другата си ръка и да си поеме малко дъх. Къде са всичките таксита, за бога?! Едва когато забеляза тълпите от младежи по тротоарите, се сети, че е събота вечер.

Събота вечер в Челси, десет часа вечерта. Надали можеше да стане по-зле. Кварталът изобилстваше от евтини ресторантчета и шикозни клубове — мечтана спирка за всички любители на забавленията в края на седмицата. Намирането на такси беше невъзможно, но пък на Двадесет и трета улица имаше станция на метрото. И като спираше на всеки няколко крачки, за да намества багажа си, тя бавно и болезнено измина трите пресечки до входа на метростанцията.

Когато се озова пред олющените сини перила, отвеждащи надолу по стълбите, тя се запита къде всъщност отива. Би могла да провери в апартамента на родителите на Шейн в Сентрал парк Уест — беше напълно възможно да е оставил децата там, а самият той да е изчезнал някъде за уикенда. Но нищо чудно те да не са там, което означаваше, че ще изгуби най-малко половин час, при това само за да установи, че и там не я пускат. Би могла да опита при Виктори или Нико, но те също може да не са си вкъщи. Най-доброто решение като че ли е да отиде на хотел… и точно в този момент си спомни, че „Парадор Пикчърс“ разполага със служебен апартамент в „Мърсър“. Никога досега не го беше ползвала. Апартаментът бе останка от времето, когато шеф на „Парадор“ беше Комсток Дибъл, който провеждаше там прочутите си партита след снимките и любовните си срещи. Но Уенди бе почти сигурна, че компанията все още е негов собственик — винаги, когато ставаше въпрос за него, някой задължително изтъкваше, че така и така са го купили прекалено евтино, няма смисъл да се лишават от него.

„За спешни случаи!“ — помисли си мрачно тя и тръгна надолу по стълбите. Куфарът на колелца затрака след нея. Шайка момичета мина покрай нея и едва не я събори. Всички бяха облечени с къси полички и евтини обувки с високи токове, бъбреха възбудено като свраки и излъчваха младежка надменност. „Дали знаят какво ги очаква в живота?“ — помисли си Уенди и ги изгледа с раздразнение и завист заради детското им безгрижие. Дори и да бяха усетили втренчения й поглед, момичетата не го показаха. И защо да го правят? За тях тя бе една напълно незначителна и невидима лелка, а дори и да знаеха, че е президентът на „Парадор Пикчърс“, дали щяха да го оценят? Надали. В очите им тя бе просто отчаяна жена на средна възраст — от онези, които, когато младо момиче ги забележи, се обръща към приятелката си и й прошепва: „Ако някога заприличам на онази, застреляй ме!“