Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 183

— Да? — избоботи сънено той в телефона.

— Просто исках да ти кажа — започна тя с фалшив ентусиазъм в гласа, — че сме номинирани за шест „Оскара“! За „Петнистото прасе“!

— Това е добре. За теб — отговори Шейн. Звучеше така, сякаш се опитва да се зарадва заради нея, но тя предположи, че се държи така само за да я умилостиви. Ако си въобразява, че тя ще се даде без борба, дълбоко се лъже! — И кога точно се прибирате вкъщи?

— Вече ти казах — отговори уморено той. — Към седем-осем часа. Но това е прекалено късно! Клоуи трябва да си е легнала не по-късно от седем!

— Ще те чакам пред дома ни! — отсече тя.

— Ако бях на твое място, не бих го направил! — изрече заплашително той.

— Шейн Хийли, да не си посмял да ми казваш какво трябва и какво не трябва да правя! — изкрещя тя, изненадващо изгубила самообладание. — Не можеш да ми забраниш да си виждам децата! — Нещо в главата й експлодира — вероятно някакъв кръвоносен съд, и зад очите й избухна непоносима болка.

— Не това имах… — започна Шейн, но тя го прекъсна.

— Нямам представа кой ти дава тези съвети и какво точно ти казва, но му кажи, че допуска огромна грешка! Ще те съдя до дупка, да знаеш, и даже ще ти забраня да виждаш децата! Ясно ли ти е?!

Шейн й затвори някъде по средата на тази тирада. Тя се вторачи побесняло в телефона. Звънецът на вратата иззвъня.

— Кой е? — попита тя, като излезе от малката дневна и се запъти към вратата.

— Рум сървис.

— Не съм поръчвала рум сървис.

— Уенди Хийли?

— Да.

— Рум сървис. Просто ще ви оставя нещо.

„Оставете ме на мира!“ — прииска й се да изкрещи. Отвори вратата.

На прага й стоеше младеж — толкова красив, че нямаше как да не го забележиш. Сигурно бе избрал да работи в този хотел, защото искаше да стане актьор и се надяваше тук някой да го забележи. Държеше поднос, върху който се мъдреше кофичка лед с бутилка шампанско. По тъмнозеленото фолио около тапата Уенди разбра, че шампанското е „Дом Периньон“.

— Къде да го оставя? — попита любезно младежът.

Тя се огледа вбесено. Този човек има ли някаква представа, че е едва шест сутринта?

— Не знам. Може би на масичката.

Той направи цяло представление по оставянето на кофичката — измести бавно вазата, после бавно остави подноса, а накрая плъзна върху стъклото някакъв сгънат лист.

Господи! Тя пристъпи напред, грабна листа и го пъхна в джоба на халата си.

— Има и картичка — обясни той и й подаде малък бял плик, поставен върху подноса.

— Благодаря — изрече с хладен глас тя и го изгледа кръвнишки.

Той започна да оправя бялата хавлиена кърпа около гърлото на бутилката и по едно време попита:

— Да ви го отворя ли?

— Сега е едва шест сутринта!

— Е, човек никога не знае — усмихна се той, изобщо не схванал намека. — Така де, денят е специален! Може да ви се прииска да се напиете! Ако бях на ваше място, щях да го направя!