Читать «Петият етаж» онлайн - страница 45

— Мислех, че съдиите не бива да се превръщат в политически зверове.

— По принцип не сме такива. Но има и изключения. Работата е там, че няма в какво да обвиним кмета на този град. Той поддържа чистотата на улиците, данъците са ниски (може би чужда заслуга), управлява с желязна ръка. И затваря устата на всички.

— А сега?

— Сега има алтернатива. Съвсем реална алтернатива.

— Нека отгатна: Мичъл Кинкейд.

Петдесет и три годишен, красив чернокож, Мичъл Кинкейд беше завършил право в „Нортуестърн“ — факт, който в академичните кръгове се възприемаше като наличие на изключителни умствени способности. Този човек възнамеряваше да се кандидатира за кмет. Един изключително глупав ход според чикагските стандарти.

— Страната има нужда от хора като Мичъл — промълви Рейчъл.

— Да говорим за Чикаго, ако нямаш нищо против — предупредих аз. — Наистина ли вярваш, че той ще успее да свали Уилсън?

— Познавам го достатъчно добре. Участваме заедно в няколко борда. Набираме средства. Мисля, че Мичъл е съвършен.

Докато изричаше тези думи, лицето й светна. По начин, който намерих за възбуждащ, но едновременно с това и тревожен. Възбуждащ, защото тази жена беше в моя апартамент, облечена само с разкопчана раирана риза. Тревожен, защото изпитваше възхищение към друг мъж, който дори не присъстваше.

— Съвършен, казваш — промърморих.

— Говоря сериозно, Майкъл. Той е добър човек. Умен, честен, умее да сплотява и да бъде лидер. Със сигурност ще го харесаш.

— Мислиш ли?

— Да. Той също ще те хареса. Всъщност възнамерявам да ви запозная.

— Не в момента, надявам се.

— Не, мистър Кели — прошепна Рейчъл и се притисна в мен. — В момента бих желала да ми покажеш и останалата част от дома си.

— Имаш предвид спалнята?

Тя се изправи, на лицето й се появи усмивка. Тръгна напред като човек, който много пъти е бил тук. Последвах я. Всъщност едва се сдържах да не хукна след нея.

20

Отворих очи едновременно с тихото прещракване. Цифрите на будилника се смениха — от 3:03 на 3:04. Топлото тяло на Рейчъл беше притиснато в мен, дишането й беше дълбоко и равномерно. Измъкнах се от леглото. Кобурът ми беше преметнат върху облегалката на близкия стол. Разкопчах го, извадих пистолета и я погледнах. Не беше помръднала. Затаих дъх и се вслушах в нощта. В апартамента имаше някой. Усетих го още преди да се събудя, с някакво шесто чувство. Бях го придобил отдавна, още като ченге. А може би се дължеше и на факта, че достатъчно често се бях промъквал в чужди домове. Не знам, но в апартамента със сигурност имаше човек. Въпросът беше дали е усетил, че съм буден.

Вратата на спалнята беше открехната. На пода се виждаше ивица бледа светлина. Стиснах пистолета с две ръце, насочих го напред и внимателно заех позиция зад вратата. Очите ми не се отделяха от светлината, която бавно се движеше. Във всекидневната нещо проскърца. Може би някой от обичайните звуци за всеки дом. От онези, които всеки чува, когато е сам, преди да заспи. Но в случая не беше така.