Читать «Петият етаж» онлайн - страница 44

— Там винаги се споменават разни имена.

— Разбира се. На хора, които трябва да бъдат държани под око.

— А каква е ролята на ФБР?

— От време на време хвърлят по едно око. Проверки със задна дата, финансови ревизии. Зависи от сигнала.

— Приятно е да узнаеш, че Биг Брадър е жив и здрав. Я ми кажи, колко съм спечелил миналата година?

— Моят човек казва, че е пренебрежимо малко, за да си губят времето.

— Съкрушен съм.

— Би трябвало. Но както и да е. Засега можеш да бъдеш спокоен. Но бих искала да знам какво си направил, за да ядосаш кмета?

— Мисля, че става въпрос за обикновена параноя.

— Дори да е така, все пак искам да поговорим на тази тема.

— Ама аз не искам.

— Твоя работа — сви рамене Рейчъл. — Но не забравяй на какво е способен кметът.

— Ти май не си му фен, а?

— На какво по-точно? На „Империята на злото“? О, я стига! Този човек е жесток, безскрупулен и абсолютен диктатор!

— Но едновременно с това и благонамерен, нали?

— Точно. Стига да не го заплашваш. Но ти по някакъв начин си успял да постигнеш именно това.

Отпих глътка бира и попитах:

— Това възбужда ли те?

— Ще свърши работа — промърмори тя и се премести по-близо. — Поне засега.

Опрях длан в нейната. После преплетох пръсти с нейните. Един по един. Устните ни леко се докоснаха. Веднъж, втори път. Леко се наклонихме един към друг. Люшнахме се, макар и в седнало положение. На канапето насред всекидневната ми. Навлязохме в изненадващ и за двамата ритъм. Но въпреки това беше хубаво. Сякаш имаше какво да очакваме и нямаше защо да бързаме. Усетих как тя протяга ръка и оставя бутилката на масичката зад гърба ми. Помислих си, че трябва да дръпна пердето. После тя се раздвижи и аз престанах да мисля за друго.

19

Сосът отначало забълбука, после загоря. И на двамата не ни пукаше. После хапнахме овесени ядки. Направо на килима във всекидневната. Облечена в една от моите ризи, тя пиеше кафе. Аз предпочетох чай. Всичко изглеждаше идеално. Поне засега.

— Мислиш ли, че ще се получи? — попита тя.

— Кое?

— Добър въпрос.

— Защо не оставим нещата да следват естествения си ход? — попитах. — И просто да им се наслаждаваме?

Тя обхвана чашата с длани и подухна кафето. Което, между другото, изобщо не беше горещо. После проговори. Меко, с тих глас.

— Какво знаеш за мен?

— А какво трябва да знам?

— Ами например, че преди няколко месеца се сгодих. Доста прибързано. И глупаво.

— Не знаех.

— Сега вече знаеш — промълви тя, надничайки иззад споделеното си минало.

— Е, добре, знам. Предполагам, че не се е получило…

Тя вдигна лявата си ръка.

— Не съвсем.

— А сега добре ли си?

— Надявам се.

— Погледни ме.

Тя вдигна глава.

— Изглеждаш ми съвсем наред — отбелязах.

— Благодаря.

— Трябва да знаеш, че наистина щях да ти се обадя.

— Вярвам ти — усмихна се тя, наведе се и ме целуна. — Аз просто те изпреварих.

— За което може би ще съжаляваш.

— Защо?

— Заради това, което си говорихме преди малко.

— Кметът? — вдигна вежди Рейчъл. — Аз не се страхувам от него. А ти?

— Да речем, че привлича вниманието ми.

— Правилно. Той е човек, който трябва да ти привлича вниманието. Особено ако разпитва за теб. Вече ти казах, че е безскрупулен тип, който не се спира пред нищо.