Читать «Петият етаж» онлайн - страница 42

Бръкнах за ключовете от апартамента, опитвайки се да си представя степента на бъркотията вътре. В главата ми изплуваха доста неприятни картини, но вече беше късно да направя каквото и да било. Поех си дълбоко дъх и бутнах вратата.

— Не е зле, Майкъл. Никак не е зле.

Рейчъл бързо се огледа, после мина покрай мен. С помощта на няколко бързи шута натиках под канапето дрехи, обувки и най-малко една опаковка от пица „Джордано“. От другата страна се претърколи бутилка от бира, която грабнах и поставих на масичката. После последвах съдийката в кухнята. Тя стоеше с профил към мен и без палто. Пликът с продукти беше на плота, един-два шкафа зееха отворени.

— Знаеш ли кое къде се намира? — попита Рейчъл, без да ме поглежда.

Беше облечена с джинси и бледозелен пуловер. Очите й бяха в цвета на пуловера. Ослепително бели зъби, медни отблясъци в косата, блясък за устни, дискретен руж. Ноктите й бяха добре под държани, с бели връхчета. В момента очаквателно почукваха по кухненския плот.

— Онова там е хладилникът — рекох и махнах с ръка към големия бял сандък, който тихо ръмжеше зад гърба й. — Ако те интересува, в него се съхранява известно количество бира.

Рейчъл затвори шкафовете и насочи вниманието си към моя милост.

— Някога да си готвил тук?

— Разбира се, съдия Суенсън — отвърнах аз, заобиколих я и отново отворих шкафовете. — Специалист съм по закуските. Мога да забъркам омлет от абсолютно всичко. — Спрях и се обърнах да я погледна. — Говоря сериозно.

— Нещо нямам желание да го опитам тоя омлет — направи гримаса тя.

— Първо опитай, пък после говори. Освен това мога да прегоря всяка пържола. Правя спагети, а понякога и кюфтета. Зависи от настроението ми.

— Често ли ти идва настроението?

— Не особено.

— Е, добре. След като се самопоканих, ще се наложи и да приготвя нещо.

— Колко справедливо.

Извадих от хладилника две бутилки „Хайнекен“ и седнах на плота. Рейчъл бръкна в плика и до мен се появиха бутилка зехтин, чесън и лук.

— Радвам се, че обичаш спагети, защото това е менюто за тази вечер.

Вдигнах палец в знак на съгласие.

— С кайма?

— С наденица — отвърна тя и отпи глътка бира. — Плюс най-хубавия червен сос, който някога си опитвал.

— Червен сос. Говориш като Тони Сопрано.

— Всъщност научих тази рецепта от един пласьор на Вини Делука — усмихна се Рейчъл.

Вини Делука беше стогодишният кръстник на чикагската мафия. Той със сигурност би харесал жена като Рейчъл — твърда, умна и безкомпромисна, умееща да отстоява позициите си. Много би я харесал. Ако не му се изпречи на пътя, разбира се. В такъв случай най-вероятно би я убил, а тялото й щеше да попадне в багажника на забравена кола някъде из паркингите на летище „О’Хеър“. Нищо лично.

— Познаваш ли Вини? — попитах.

— Не. Но преди няколко години ръководех федералното разследване срещу него.

— Не знаех, че си била прокурор.

Рейчъл извади нож с дълга дръжка от чекмеджето.

— Нима си мислиш, че цял живот съм била съдия?

Отдели две скилидки чесън с плоската част на ножа, а после ги наряза на дребно. Аз се прехвърлих във всекидневната и пуснах диск на Чарли Паркър. Вълшебният му глас изпълни апартамента. Когато се върнах в кухнята, Рейчъл беше затоплила малко зехтин в тигана и скилидките чесън цвъртяха в него. Приближих се. Тя тихо си тананикаше, кракът й леко почукваше в такт с музиката. Беше хубаво.