Читать «Петият етаж» онлайн - страница 41

— Удоволствие, а?

— Много по-опасно от удоволствие, синко. Поне от моя гледна точка.

Смити остави чашата. Атмосферата внезапно се затопли. Сякаш бе направено предложение, което нямаше начин да не бъде прието.

— Нека ти задам един въпрос — погледна ме той. — Защо ровиш в тая работа? Искам да кажа, че ако е вярна, от нея ще излезе страхотен материал.

— Мислите, че има и още нещо?

Смити кимна.

— И много ви се ще да го откриете?

— Някой е умрял, нали?

— Наистина ли мислите, че биха стигнали до убийство?

Смити облиза пресъхналите си устни, отпусна ръце и промърмори:

— Ела.

Заведе ме обратно в стъклената си кабинка. В нюзрума се беше появил някакъв репортер, който чукаше на компютъра в дъното. Смити прибра уискито, извади ключ и отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Надникнах вътре и зърнах черното дуло на револвер 38-и калибър със сиво тиксо около ръкохватката.

— Незаконен и нерегистриран — промърмори той. — За притежанието му дават най-малко година затвор, ефективно. Но аз го нося навсякъде. Откакто напуснах Чикаго, не се разделям с него.

— От трийсет години?

— Добра идея според момчетата, които ме изпратиха. Не знам дали искаха да ми направят услуга, или просто да ми отнемат съня. — Брадичката му леко клюмна надолу. — Но ето го тук.

Затвори чекмеджето и превъртя ключа. Сякаш с това въпросът приключваше. Но миналото не си отива толкова лесно.

— Имам и още нещо, което може би представлява интерес за вас, Смити — промърморих аз и извадих листчето от джоба си: — Да сте чували за тази книга?

— „Историята на големия пожар в Чикаго“ от Тимъти Шийхан — прочете старецът, почеса се по брадичката и поклати глава: — Не, не бих казал.

Кимнах с глава и зачаках. Смити не попита какво общо има книгата.

— Благодаря за помощта — рекох и протегнах ръка.

— Няма проблеми, синко — стисна я той. — Обади се, ако ти трябва нещо друго.

— Наистина ли?

— Разбира се. Само за две неща искам да те помоля: първо, не споменавай името ми. Вече ти казах, че не искам нищо друго освен една хубава дупка в земята, в която да легна с достойнство и без много шум.

— А второто?

— Ако си решил да заковеш петия етаж, не спирай на половината път. Сториш ли го, те ще ти хапнат топките на закуска и ще умрат от смях.

От всичко, които чух от възрастния репортер, в това последното изобщо не се усъмних.

18

Върнах се в града малко след четири следобед. Във фоайето седеше някаква жена с дълго синьо палто и кафяв плик с продукти в краката си.

— Рейчъл Суенсън.

— Уморих се да чакам. Освен това телефона ми го няма в указателя.

— Щях да го намеря.

— Сигурно.

Вдигнах плика с продукти и я поведох напред.

— Как си?

— Уморена и гладна. Освен това умирам от студ.

— Как откри адреса ми?

— Аз съм съдия, забрави ли? Реших, че можем да си приготвим нещо за хапване. Останалото оставям на въображението ти.

— Наистина ли?

— Шегувам се, Майкъл. Нима вярваш, че ще извадиш чак толкова голям късмет?

Погледнах през рамо и срещнах усмивката й. Хареса ми, макар че не знаех защо.

— Трябва да поговорим — добави Рейчъл. — Бях ти дала още десет минути. След това щяхме да разговаряме по телефона. А сега отваряй вратата.