Читать «Петият етаж» онлайн - страница 39

— Тенденция, която вероятно не е избледняла с течение на времето — отбелязах аз.

Смити подсвирна през една дупка в зъбите си, след което изплю останалата част от историята.

— Осми октомври 1871 година. Плановете са на масата, клечката е драсната. Но възниква един проблем.

— Вятърът? — вдигнах глава аз.

— Браво, младежо. Знаеш си урока. Да, вятърът… Със скорост шейсет километра в час. Огънят обхваща целия град. Изпепелява го до основи. Но хората, за които говорим, излизат от ситуацията ухаещи на рози.

— Значи Уилсън и Хюм са забогатели, така ли?

Смити сви рамене.

— Фин не е особено прецизен с числата, но твърди, че всеки от тях е изкарал по един милион долара.

— Но това ги е превърнало в…

— В Чикаго? През 1871-ва?

— Основите на една империя — промълвих аз.

— Ето го доказателството — кимна Смити и махна към голямата снимка в ъгъла. На нея беше запечатан внушителният градски център на Чикаго. — В общи линии това написах в онзи материал през 1978 година. Без да засягам произхода на парите. Стилът беше лек и забавен, като за неделно издание.

— Но не повярвахте, нали?

— На какво да повярвам? Пуснахме го на първи април, Деня на шегата. Редакторът прецени, че ще предизвика достатъчно смях.

— Ама не стана така.

— Не съм разговарял с никого от петия етаж преди публикацията. Нито пък си направих труда да проверя кого ще настъпя. — Смити издърпа изрезката от плика и погали пожълтялата хартия.

— Как реагираха?

Усмивката на стареца се разкриви, от устата му излетя лека въздишка.

— Една вечер се прибирах от работа след късно дежурство. Спрях на един светофар между „Чикаго“ и „Холстед“. Изведнъж засвяткаха сини лампи, завиха сирени. Ченгетата ме обвиниха, че съм пиян. После претърсиха колата ми.

— Дрога? — вдигнах вежди аз.

— Не. Аз пия бира и уиски. Днес малко повече. Може би защото наближавам неизбежната дупка в земята. В онези дни беше друго. Дори изневерих на съпругата си. Връзката ми продължи по-малко от шест месеца. Но дрога? Не! Никога през живота си. Щеше да им бъде доста трудничко да го докажат.

С наближаването на финала Смити видимо се стегна. Аз го погледнах в очите и окуражително кимнах.

— Вкараха ме в дранголника. По едно време влиза онази невестулка прокурорът. Той е главният мръсник.

— Джералд О’Лиъри?

— Позна. Гледам, че носи в найлонов плик полуавтоматичен пищов, двайсет и пети калибър. По онова време им викаха „Специалитет за събота вечер“. Май и днес им викат така. О’Лиъри заяви, че са го намерили под седалката в колата ми. Бил използван при въоръжен обир с изнасилване, станал само на три пресечки от мястото. Разбира се, жертвата вече ме беше разпознала на снимка. По-късно разбрах, че е обикновено момиче, работничка в някаква фабрика. Предполагам, че лесно са я обработили.

— Той предложи ли ви сделка?

— О, да. И ми обясни защо я предлага. Предупреди ме да си държа задника далеч от пожара, за да не се опаря отново. И се усмихваше, негодникът! Сигурно му е било много смешно!

Представих си как младият О’Лиъри се докарва на стария кмет и разпъва на кръст Смит.