Читать «Петият етаж» онлайн - страница 109

— Радвам се да те видя отново, Кели — каза той, без да се обръща. Аз не отговорих и продължавах да си седя на стола. Уилсън се обърна и зае мястото си зад писалището. Джейкъбс продължаваше да стърчи, колебаейки се дали да седне. Уилсън плъзна поглед по фигурата му, после го измести към отворената врата. Джейкъбс усети намека и побърза да се оттегли, затваряйки вратата след себе си.

— Какво знае човекът от „Трибюн“?

— За кое?

— За пожара. И за семейството ми.

— Убеден е, че става въпрос за градски легенди. Нищо друго.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че не съществува писмо или някакъв друг документ, който да обвинява вашия прапрадядо в престъпление срещу града.

Уилсън се облегна назад, скръсти ръце на корема си и ме погледна през полуспуснатите си клепачи.

— Джон Джулиъс не е бил глупак — промърмори той. — Аз също не съм.

— Това ми е ясно, сър.

— Наистина ли? Моят прапрадядо е бил невероятно стиснат и алчен за власт. И винаги е постигал своето. Качество, което в нашата фамилия се предава по наследство. Запомни това, мистър Кели. По всичко личи, че в този кабинет ще намериш един приятел…

Устните му се изтеглиха нагоре и показаха част от зъбите, клепачите за миг се повдигнаха, разкривайки чифт изненадващо сини очи.

— Нямам намерение да мърдам оттук — добави кметът. — Поне още един мандат.

— Значи имаме сделка?

— Да, ако Кинкейд обяви, че оттегля кандидатурата си. Но при едно условие.

Кметът протегна ръка, устните му се разделиха. Зърнах крайчеца на езика му. Стори ми се леко задъхан. Ситуацията явно го вълнуваше. Хвърлянето на заровете тук, на петия етаж. Разпореждането със съдбата и живота на хората. Тези неща му бяха в кръвта, наследени от прапрадядо му Джон Джулиъс Уилсън. Безкомпромисен стремеж да манипулира, контролира и доминира. Независимо от цената. В такъв свят може да има само един крал. Който не отговаря пред никого, с изключение на демона, наречен „параноя“.

— Какво е това условие, господин кмете?

— Искам да знам какво всъщност целиш ти.

— Вече го обясних на Патрик.

Уилсън кимна и отново се облегна. Очите му се превърнаха в тесни цепки. Ръцете му останаха сключени на корема. Едната върху другата. Гърдите му равномерно се повдигаха и отпускаха.

— Разбирам. Проблемът е там, че това не е достатъчно, мистър Кели.

— Моля?

— Аз познавам историята на своето семейство. По-добре от всеки друг. И съм на мнение, че ти знаеш някои неща, които могат да ми създадат проблеми.

— Вече ви казах. Всъщност казах на братовчед ви. Няма никакво писмо.

— Майната му на писмото. Но ти знаеш, или си въобразяваш, че знаеш, какво се е случило през 1871 година.

— И какво, ако е така?

— Ако е така, държиш в ръцете си лост за натиск. А в моя свят това те прави враг.

— Странно — промърморих аз. — Човек би си помислил, че предишният ни разговор беше именно на тема лостове.

— Имаш предвид онова нещо със съдийката? — вдигна едната си вежда Уилсън.

Кимнах.

— Шон Койл е неприятна история за Рейчъл Суенсън — добави той. — Надявам се тя да оцелее. Но и в двата случая ми се струва, че това не е достатъчно, за да ти държа юздите.