Читать «Петият етаж» онлайн - страница 111

— Рандолф — рекох. — Лорънс Рандолф.

— Аха, Рандолф. Добре, ще имаме грижата.

— По-точно, моля?

— Все ще измислим нещо — сви рамене Уилсън и премина към заключителните слова.

— Трябва да запомниш нещо важно, Кели. Живееш в моя град. Градът, който владея до последния сантиметър. — Ръката му легна върху рамото ми и леко го стисна. — А сега иди да хапнеш нещо. Препоръчвам ти новата закусвалня в Милениъм Парк. Правят страхотни бъргъри.

Пръстите му напуснаха рамото ми и се плъзнаха надолу по ръката. После се обърна и отново пристъпи към прозореца. Отворих вратата и се обърнах за последен път. Кметът стоеше с гръб към мен и гледаше към небостъргачите, стърчащи от мъглата. След около час следобедната мъгла щеше да се превърне в здрач. После щеше да настъпи нощта и щяха да включат осветлението — първо на кулите „Сиърс“ и „Ханкок“, а след това и на трите километра стомана и бетон между тях. С настъпването на мрака гледката щеше да става все по-величествена. Поне от петия етаж.

47

Поех по пустия коридор. Иззад ъгъла, на няколко крачки от асансьора, изведнъж изникна Уили Досън.

— Хей, Кели! — повика ме с висок шепот кметският помощник.

Свърнах в негова посока, неволно стъпвайки на пръсти. Уили ме натика в някаква тясна канцелария. На дървената маса в средата стърчеше кашон.

— Той май не ти опърли задника, както му бях предложил.

— Много ти благодаря, Уили.

— А трябваше да го опърли! Ама яко! Сигурен съм, че ще съжалява!

— Какво искаш, Уили?

— От теб ли? Нищо. Такива като теб ми носят само неприятности.

Уили посочи кашона на масата. Едва сега забелязах, че в капака му бяха пробити дупки.

— Кметът каза да ти дам това — рече Уили и вдигна капака. Дъното беше постлано с розово бебешко одеялце, върху което лежеше кученце на кафяви и бели петна. Ушите му бяха дълги, със златисти ивици.

— Какво е това?

— Част от поколението на Спрингър шпаньолката на кмета. Той каза, че имаш нужда от едно животинче. Непременно женско.

Надникнах в кашона. Кученцето отвори първо едното си око, после и другото. Направих опит да отместя поглед, но това се оказа трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше почесване по коремчето.

— Вдигни го, Кели.

Подчиних се. Животинчето ме близна по бузата, зарови нос в гърдите ми и заспа. Погледнах Уили, който правеше безуспешни опити да скрие усмивката си.

— Така ли действаш на всички жени?

— Много смешно, Уили. Не мога да се грижа за кучета.

— Кметът не пита дали приемаш подаръка му. Нали разбираш какво ти казвам?

Отново погледнах към кученцето, което спеше толкова дълбоко, че дори похъркваше. Свих рамене. Какво толкова, по дяволите.

— С какво да го храня?

— В кашона има инструкции.

— Как се казва?

— Ти си таткото, Кели. Ти ще решиш. А сега, ако съм на твое място, бих си плюл на петите. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Две минути по-късно бях на тротоара с кметското кученце в ръце и правех опити да спра някое такси. Не беше лесно, но все пак успях да се прибера у дома. Таксиджията не млъкна през целия път. Как кучето се възпитава да не прави пакости вкъщи, как се превръща в пазач. Накрая спомена за някаква фирма, която поемала грижите за през деня. Кимах и се питах на какъв език говори този човек. Моята нова приятелка изобщо не се впечатли. Всъщност през целия път тя непробудно спа.