Читать «Един от нас» онлайн - страница 16

Ала не го направих. Винаги, когато се захващам за нещо, се явява обстоятелство, което се опитва да ме препъне. Следвах улиците по картата и се учудих, че приближавам деловия квартал. Хората, които инсталират монитори в евтините хотели, обикновено работят във виртуални офиси, а „Хайуотър“ бе истинска широка улица с много високи сгради и от двете страни. Сто тридесет и пети номер представляваше планина от черно стъкло с въртяща се входна врата. За разлика от много други сгради, покрай които бях минал, тя нямаше външни видеостени, на които да демонстрират с досадна изчерпателност добродетелите и успеха на хората, които се трудят вътре. Сградата просто си стоеше там, абсолютно непроницаема отвън. Влязох вътре ей така, между другото — да се скрия от слънцето.

Фоайето беше по подобен начин необщително, също изпълнено изцяло в черно. Като че ли се бяха сдобили отнякъде с много боя от този цвят и горяха от нетърпение да я употребят до грам. Прекосих мраморния под до бюрото в отсрещния край, а токовете на обувките ми чаткаха в хладната тишина. Там, като в басейн от жълта светлина, седеше една жена и ме гледаше с вдигнати вежди.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, но тонът й подсказваше, че смята това за малко вероятно.

— Казаха ми да дойда тук и да кажа един номер.

Аз говоря по-добре, отколкото изглеждам. Нейното лице не се проясни или промени, но тя натисна един бутон от клавиатурата пред себе си и обърна поглед към екрана.

— И какъв е той?

Казах й и тя прегледа набързо някакъв списък.

— Добре — каза тя. — Ето каква е работата. Имате две възможности: първата, давам ви 171,39 долара и вие си заминавате без никакви задължения. Втората, качвате се на асансьора вдясно и отивате на трийсет и четвъртия етаж, където ще ви приеме г-н Стратън.

— А как точно ги изчислихте тези 171,39 долара?

— Това е възможното ви възнаграждение, минус 25 долара такса за обработката, разделено на две и закръглено до цент.

— А защо получавам само половината пари?

— Защото не сте на договор. Идете горе, срещнете се с г-н Стратън и може би нещата ще стоят другояче.

— И в такъв случай ще взема всичките 367 долара?

— Ти май си голям умник, а? — намигна ми тя.

Асансьорът беше доста приятен. Матирани огледала, нежно осветление, тишина, разкош. Миришеше на пари, на много пари. По време на пътуването не се случи нищо особено.

Когато вратите се отвориха, аз се озовах в началото на дълъг коридор. На една грамадна хромирана табела на стената пишеше „РЕМтемпс“ с доста агресивен шрифт, а под него: „Спете здраво, спете правилно!“ Тръгнах в посоката, която сочеше табелата, и стигнах до бюрото на друга рецепция. Момичето носеше значка, от която ставаше ясно, че се казва Сабрина, а косата й беше вдигната по някакъв странен и сложен начин — резултат от няколкочасовия труд на някой малоумен стилист.

Помислих, че момичето на първия етаж е било шефката, но в сравнение със Сабрина, тя се оказа въплъщение на самата услужливост. Държанието на Сабрина подсказваше, че в нейните очи съм някакъв долнопробен гризач — по-низък от плъх със сигурност, може би по-скоро отвратителна полевка — и само след трийсет секунди с нея почувствах, че и бактериите в стомаха ми започнаха да ми се присмиват. Тя ми каза да седна, но аз не го направих. Отчасти, за да я подразня, но най-вече, защото мразя да сядам в рецепции. Бях чел някъде, че това незабавно те поставя в положение на подчиненост. Аз съм голям тактик при представянето си по време на интервюта за работа и е просто срамота, че след това всичко отива по дяволите.