Читать «Един от нас» онлайн

Майкъл Маршал Смит

Един от нас

На Трейси,

моя сестра и приятел,

и на тези, които са вече невидими —

Сю, Пеги, Бети, Кларис и Мейбъл.

Благодарности

Изказвам своята благодарност на:

Ник Ройл, който беше до мен от самото начало със своето приятелство, подкрепа и необичайните си звуци; моите агенти Ралф Вичинанца, Ник Марстън, Боб Букмън, Карадок Кинг, Линда Шонеси и Лайза Ивли — за различните добри неща, които направиха за мен; на Джейн Джонсън, Джим Рикардс, Стюърт Профит, Кейт Мисиак, Нита Тоблиб и Дейв Хинчбъргър; на Алистър Джайлс, Сюзън Конкоран, Джакс Томас, Фиона Макинтош и Бийт Уакс; на Дейвид Бадийл; на Ариел и момчетата от Дийнсгейт; на Елън Датлоу и Ед Брайънт; на Колин Уилсън за неизчерпаемото му вдъхновение и Ерик Базилиън за онази песен; на Тим и Сузи и не само заради положените за котките грижи; на Хауърд — за систематичното разрушаване на дома ни; на Сара, Ранди и Пийт, Дейна, Крис и Лорейн, както и на обичайните заподозрени в Лондон; на Адам Саймън, за това, че вижда невидимото по-ясно от повечето други, на Стийв Джоунз за периодичните прегледи за вменяемост; на Дон Джонсън и Чийк Мартин, че ни преведоха през дългите тъмни нощи на оная английска пролет, и на Пола, както винаги, за това, че всъщност е моят истински живот; и на моите родители — с любов.

Пролог

Невидимото е тайното лице на видимото.

М. Мерло-Понти

Нощ. Кръстовище в някакъв безлюден квартал на Лос Анджелис. Не познавам района, но едва ли бихте искали да попаднете тук. Два пътя — широки и равни, устремени в четирите посоки на света. Нагоре, в планините, те водят до места, които са също толкова непривлекателни, а дотам вероятно преминават през още по-страховити участъци.

Мъртви сгради, притаени в мъглата на всеки ъгъл, потънали в сън и тишина, надвесени над нас като в зловещ анимационен филм, но това просто не може да е така. Двуетажните къщи от бетон не се извисяват. Не им е в природата. Градът прилича на огромна решетка от празнини, които смаляват и обезличават сътвореното от човека, но самите те остават непокътнати — невидимото е сякаш много по-истинско от видимото.

Междувременно едно куче разтреперено изпраща последните дни от живота си, навито на кравай във входа на денонощен магазин за спиртни напитки. Светлината вътре е толкова жълта, че задрямалият зад бара старец сякаш плува в разтвор от формалдехид. Преди години жената сигурно би направила нещо, за да помогне на кучето. Сега обаче тя открива, че не може да прояви загриженост. Чувството е твърде старо, заровено е твърде надълбоко, а и кучето така или иначе ще умре.

Не зная откога стоим и чакаме в тъмния вход, сгушени в нейното скъпо палто. Тя преполовява пакета „Ким“, но пуши бързо, а и не носи часовник. Струва ми се, че сме тук от векове, че от раждането си не съм виждал нищо друго освен тази пустош и няма да видя чак до смъртта си. Сякаш времето е спряло и нищо не е в състояние да го накара да тръгне отново.

Най-накрая от фона на далечния постоянен шум се откроява шум от автомобил и нахлува в този малък свят. Тя поглежда и съзира опипващите светлини на фарове нагоре по улицата, чува скърцането на гуми по черната настилка и равномерната работа на двигателя. Докато гледаме приближаващата кола, сърцето й започва да бие малко по-бавно, умът й става хладен и напрегнат. Това, което чувства тази вечер, дори не е омраза, или просто вече не е омраза. Когато ракът на мъката стане по-голям от тялото, в което се е заселил, човек непрекъснато чува един-единствен глас — този на тумора. Тя вече престана да се бори с него и не иска нищо друго освен спокойствие.