Читать «Един от нас» онлайн - страница 14
Майкъл Маршал Смит
Извадих пистолета, дръпнах рязко вратата и изкрещях на който и да беше там веднага да ляга по лице на пода, че иначе ще го вземат мътните.
Помещението беше празно. Само мръсни стени и звук от три кранчета, които капеха в синхрон.
Премигнах няколко пъти и извих глава наляво и надясно. Нищо. Очите ми пареха и смъдяха.
— Здрасти, Хап — обади се един глас, по-ниско от мястото, където бях очаквал. Бавно наведох глава натам, сваляйки пистолета си едновременно с погледа си.
Будилникът ми махна. Изглеждаше уморен и целият бе оплескан с кал.
Изгубих самообладание.
— Ей, ти, да те вземат дяволите — извиках истерично. — Край! Сега вече ще те пръсна на парчета.
— Хап, ти няма да стреляш, нали…
— Напротив, ще стрелям!
Будилникът бързо заотстъпва назад към вратата.
— Няма! Няма да ме убиеш!
— Измисли поне една причина да не го направя! — изкрещях аз и вкарах патрон в цевта. Знаех, че каквото и да каже машината, няма да е достатъчно. Вече бяхме излезли на открито и видях момчето от бензиностанцията, което стоеше до колата и ни зяпаше със застинала върху лицето усмивка. Може би не беше честно да си изкарвам всичко върху един будилник, но не ми пукаше. Той беше единствената потенциална жертва наоколо с изключение на мен самия, а аз бях по-голям от него. Започвах да побеснявам. Имах усещането, че слепоочията ми са пълни с лед, а пред дясното око ми причерня.
Будилникът знаеше, че времето изтича и говореше много бързо.
— Опитвах се да ти кажа нещо в онази воняща дупка. Нещо важно!
Прицелих се точно в индикатора за сутрин/следобед.
— Какво например? Че имам час при бръснаря в четири?
— Че ме бива за някои неща. Да намирам хора например. Теб те намерих, нали?
С пръст на спусъка, само едно трепване преди да изпратя часовника в небитието, аз се подвоумих:
— Е, и? Какво се опитваш да ми кажеш?
— Знам къде е тя.
2.
Струва ми се, че се набутах в тази работа, както става обикновено — съвсем случайно.
Беше преди година и половина. Останах да пренощувам в Джаксънвил, най-вече защото къде другаде да се дяна. По онова време/когато не можех да намеря път към ново място, аз все се връщах в този град, като йо-йо, което винаги отскача обратно към ръката, която го е оттласнала. Възнамерявах да напусна Флорида на следващия ден и слязох с колата към квартала около автогарата, където всичко беше по-евтино. Последно бях работил преди две седмици в един бар близо до мястото, където бях отраснал — Кресота Бийч. Там не харесаха начина, по който разговарях с клиентите. На мен пък не ми допаднаха заплащането и условията на работа. Отношенията ни бяха съвсем кратки.
Разхождах се по улиците, докато намерих едно хотелче с вдъхновяващото и лирично име „Стаите на Пийт“. Момчето зад рецепцията носеше една от най-грозните тениски, които бях виждал — като рисунка на автомобилна катастрофа, направена от човек, който няма никакъв талант, но разполага с ужасно много боя. Не го попитах дали той е Пийт, но това изглежда бе вярното предположение. Приличаше на човек с това име. Цената беше петнадесет долара на нощ, а достъп до Мрежата имаше във всяка стая. Съвсем прилично, а тениската, колкото и неприятна да беше, изглежда е била направена нарочно. Може би е трябвало да поразсъждавам по този въпрос, но тогава беше късно вечерта и не можех да мисля за каквото да е.