Читать «Само напред» онлайн - страница 95

— Дали това има нещо общо с Центъра?

— Не. Центъра не знае нищо за това. То просто се случва понякога. Като червей е, като глист. — Това бе много близко до истината, но не беше нито мястото, нито времето за урок по история. Що се отнася до мен, никога не би могло да има подходящо време за това.

— И защо ме доведе тук?

— Защото, ако не се освободиш от това, ти няма къде да отидеш. Нима има смисъл да те защитавам от Центъра, когато нещо те убива в същото време, а?

— Не, предполагам, че няма.

— Откога сънуваш кошмари? Не обикновените, а тези.

Окланд се замисли.

— От няколко седмици.

По същото време, когато е разбрал за Дилигенц II, това би могло да бъде интересно, макар да не беше задължително. Причината би могла да е и емоционална травма. Ала нито едното, нито другото променяха много нещата. Един от проблемите, които възникват при тази работа, е, че играта има много малко правила. Понякога нещото значи нещо, но понякога то не значи нищо. Не че има някакво значение в крайна сметка…

— Добре, и какво ще правим? — настоя Окланд.

— Не знам. Ще почакаме, ще видим.

— Да чакаме, да видим. Трябва да си го татуираш това на челото.

— Окланд, така стават нещата. Наеха ме да те открия и да те върна в Центъра. Простичко. А ето ме тук, развявам се, опитвам се да ти помогна да оцелееш. Животът на важен за мен човек е в опасност заради теб. Ако включим и моя, стават два. Нещата се случват, после се променят. Такъв е животът. Движи се, лъкатуши, завива, само трябва да го следваш и да наблюдаваш какво ще се стане. Няма преки пътища, нито пътни знаци, никакъв подтекст. Нещата се случват. Всичко, което можеш да направиш, е да се пръждосаш от пътя им.

— Да, знам. Животът е един голям План Б. Страхотно — и се извърна от мен.

— Окланд, не ме разигравай. Засега съм на твоя страна.

— Доста ми помогна. Стреляха по мен, без малко да ме взривят. А сега бягам от призраци в свят, който дори не съществува.

— Без мен си загубен — погледнах го и замълчах. Той отвърна на погледа ми. Гневът му утихна. Всъщност не беше и гняв, а по-скоро страх.

— Знам — каза той. — Мразя това.

Тръгнахме. След малко той се извини. Успокоих го, че е цвете пред някои, с които съм си имал работа. Разказах му за няколко, дори го разсмях. Дамата, която бях пренесъл през блатото, скоро след това подпали скривалището ни с цигара. Бях й забранил да пуши. Атмосферата между нас се разведри. Нещата се оправяха.

Не бях изненадан, че избухна, не ме бъркаше. Те винаги го правят. Хората обикновено се объркват, ако не видят нещо истинско, ако трябва просто да следват реката и да наблюдават събитията. Искат да знаят сюжета, за да схванат развръзката. Страхуват се от нея. Разбирам ги, но това не е начинът, по който стават нещата. Аз никога не знам какво ще се случи в следващия момент, но успявам да се справя с него.

— Така — каза той след малко. — Къде отиваме?

— Опитваме се да намерим джунгла.

— О — сякаш разбра смисъла на това. — Като онази, която сънувах?