Читать «Само напред» онлайн - страница 97

Най-странни бяха цветовете. Откъснах лист от близката папрат и го разучих. Краищата не бяха гладки, а леко назъбени. Целият бе покрит с цветни петна от оскъдна палитра. Отстрани ти се струваше, че различни нюанси на зеленото се преливат, но отблизо се виждаше, че съдържа отличаващи се петна зелено, свързани със сини и жълти нишки. Огледах се. Реших, че съм заобиколен от двеста шейсет и пет цвята.

Пътеката представляваше килим от кафяви петна, набраздени с черно и бяло. Не беше нужно да се навеждаш, за да различиш неочакваните окраски. Всичко останало бе устроено по подобен начин. Преливащото се наситено синьо над дърветата бе създадено от тъмносиньо, циан и бяло. Когато едно какаду прелетя над пътеката на няколко ярда пред нас, видяхме, че и то прелива от цветове. Петната имаха същите размери, без значение колко далеч бе обектът — това на небето приличаше точно на това от пътеката. Но колкото по-близо бе обектът, толкова по-изкусно бе оцветяването. Петната се смаляваха в зависимост от големината на обекта.

Всичко приличаше на триизмерна компютърна графика, но все пак листата излъчваха топлина, стволовете — солидност, а лепкавата кал потъваше под обувките ни. Необикновено.

Известно време вървяхме мълчаливо по пътеката, доволни от гледката. След малко цветовете престанаха да ни се струват странни. Джунглата бе реалистично гореща и лепкава все пак, пък и бях сигурен, че Окланд никога не бе посещавал джунгла преди. Колкото повече вървяхме, растителността ставаше все по-гъста, заемаше част от пътеката, а балдахинът отгоре все по-рядко пропускаше светлина. Скоро вървяхме през плътни папрати в тъмнозелен и потискащо влажен мрак. Имаше вероятност объркването на Окланд да превръща джунглата във все по-трудно проходима. Затова реших да поговоря с него преди нещата да се влошат.

— Какво знаеш за сънищата? — запитах го аз.

— Не е много — призна неохотно той. Действащите мразят да си признават, че не знаят нещо. В Центъра те никога не го правят. Просто се преструват, че са експерти, после хукват и научават колкото могат по въпроса, преди да ги разобличат. Но тук нямаше такава възможност.

— Никой не знае, всъщност, особено хората, които си мислят, че знаят. Преди много години хората вярвали, че съществуват видения. Тогава се смятало, че те са отражение на подсъзнателни процеси. — Тук трябваше да спра и да преместя една особено голяма папрат от пътя ни. Пътеката не изглеждаше по-добре след това. Растителността над нас бе толкова плътна, че вече се движехме в тежък сумрак.

След още няколко ярда трябваше да спрем. Нямаше начин да продължим. Обърнах се към Окланд. Видях, че пътят, по който бяхме дошли, също е блокиран. Растителността го бе закрила. Бяхме в капан, широк квадратен ярд. Гледахме изпотените си лица.

— Може би някъде тук има по-проходима пътека? — запита Окланд. Едно насекомо кацна на лицето му и той го размаза раздразнен. Макар и насекомото да бе оцветено с черни и сиви петънца, кръвта, която изтече от него, бе истинска.