Читать «Само напред» онлайн - страница 94

— Всъщност, той се забави доста време.

— Няма да се върне. Не е необходим. Той не е част от историята. Само детайл.

Окланд поклати глава и глътна последната хапка от сандвича си.

— Намираш това, от което се нуждаеш. Затова те попитах дали си гладен — добавих аз. — Ако бяхме изморени, щеше да има само бърза закуска. После щяха да ни покажат две високи, старинни пиринчени легла с дебели дюшеци и пухени юргани.

— Старк, откъде знаеш тези неща?

— И преди съм бил тук — свих рамене.

Той се вторачи в мен:

— Много пъти, предполагам.

— Йеа.

— Защо се нарича Страната на Звездите, а не на Мечтите? Така поне името ще има някакъв смисъл.

— Дълга история.

Окланд се замисли за миг.

— Така — заключи той. — Аз сънувам, а ти си до мен.

— Здрасти! — вбесих се аз. — Има ли някой тук? Ние не сънуваме. Ние сме будни. Това е шибаният смисъл.

— Език, та чудо! — смъмри ме жената. Хвърли няколко кифлички с мармалад пред Окланд и допълни чашите ни.

— Съжалявам. Такъв е смисълът на равнината, Окланд. За тези, които я открият, това е пътят насам, когато са будни. Ако исках просто да сънуваме, щях да те оставя да заспиш. Но аз не можех, нали? Защото, когато спиш, когато сънуваш, ти се случват лоши неща, нали?

Окланд ме погледна с широко отворени очи.

— Да — отговори тихо. — Така е.

— И знаеш ли защо?

Той поклати глава. Казах му:

— Защото нещо идва и те отнася.

* * *

Окланд преяде. Още малко и щеше да се пръсне. Тръгнахме си. Жената ни изпрати до външната врата, бърборейки през цялото време. Когато излязохме на улицата, тя пъхна малък вързоп в ръцете на Действащия. Той й благодари срамежливо и мило. Това я накара да се изчерви.

— Това бе най-вкусната храна, която съм ял — призна Окланд.

— Е, и ти сега — на жената явно й стана приятно. — Вие двамата, внимавайте! Чухте ли ме? Нощем навън има чудовища.

— Знам — отвърнах аз.

— Е, внимавайте — повтори тя и бавно затвори вратата. — Чудесна риза, между другото.

Долината се беше променила. Вървяхме по пътеката надолу по склона. Слязохме в ниското и тръгнахме напред. Над нас се извисяваха хълмове. Все още ни обграждаше тъмна нощ.

— Нещо идва и те отнася — поднових аз разговора ни. — Трябва да го открием и да го спрем.

— Защо?

— Защото иначе ще умреш — казах простичко.

Окланд спря.

— За какво говориш?

— Първия път, когато те видях в хотелската стая в Стабилния, ти сънуваше кошмар. На покрива, когато задряма за няколко минути, също сънуваше кошмар. В апартамента ми също.

— Всички хора сънуват кошмари. — Той знаеше за какво говоря, но бе твърде изплашен, за да си признае.

— Не и такива, не и като твоите. И както каза Вилих, изписано ти е на челото. Погледни си кожата. Ти си болен. Не можеш да го разбереш, но ставаш все по-зле. Засега промяната е само козметична, но тя няма да спре дотук. Нещо те яде отвътре. Може и да умреш.