Читать «Само напред» онлайн - страница 96

— Да. Някъде тук е твоят поток и някъде тук се случва събитието.

— Моят поток?

— В Страната на Звездите всеки си има поток. Оттук идват сънищата.

— Пил ли си някога дълго време, да кажем шест-седем години лекарства по двайсет и четири часа на ден? — прозя се той. Цветовете отново бяха превзели лицето му. Изглеждаше безкрайно изтощен. Взех решение.

— Виж. Тази долина никога няма да свърши. Минаваме все по едни и същи места.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ще стои все същата, докато продължаваме да вървим. Най-добре да се опитаме да поспим. — Изчаках да каже нещо досадно като „Ние вече спим“, но явно бе схванал ситуацията.

— Безопасно ли е?

— Мисля, че да.

— Да почакаме и ще видим, а? — усмихна се той.

Тринадесет

Има чудовища.

Наистина има.

* * *

Събудих се от странна смесица от звуци. Ритмично цвърчене на насекоми и чуруликане на птички се съпровождаше от безпогрешния звук на повръщане. Отворих очи. Забелязах, че е ден и че е обезпокояващо горещо.

Поизправих се. Наблюденията ми, освен едно, можеха да се групират около основното: бяхме в особен вид джунгла. Последното ми наблюдение се оказа вярно. На около пет ярда, дискретно приведен зад някакво голямо папратово дърво, Окланд преживяваше тежки минути. Останах там, където бях, и го изчаках. Никой не обича да става център на внимание, когато драйфа.

След минути той се изправи и седна на няколко фута от мен. Цялото му лице бе позеленяло като изключим алените петна около очите и устата му. Имаше тъмни кръгове под очите. Обърна се към мен и се усмихна измъчено.

— Предполагам, че не можеш да измислиш чаша кафе или нещо друго, нали?

Поклатих глава. Не мога да направя подобно нещо. Господ знае, че съм опитвал.

— Ти спа ли?

— О, да — отговори той. — Спах много добре. Преди половин час се събудих с чувството, че ще експлодирам. И имах доста работа след това, както може би си чул.

— Как се чувстваш сега?

— Ужасно. Старк, ей там има едно вирче. Измих си лицето. Видях как изглеждам.

Кимнах.

— Йеа. Добър камуфлаж за джунгла.

— Какво ми става?

— Болен си.

— Не, наистина? Хайде, Старк, обясни ми малко по-подробно поне веднъж! — Говореше с равен тон, но беше уплашен.

— Стани — казах аз. Той се изправи, аз също, за да огледам по-отблизо лицето му. Кожата му бе в сравнително добро състояние като изключим обезцветяването. И то защото бях успял да го доведа тук, преди да стане прекалено късно. Вярно, влошаваше се, но по-бавно. Личаха петна там, където кожата му бе нездрава, но това беше всичко. Окланд се размърда нервно.

— Ако не беше тук — отдръпнах се от него, — лицето ти щеше да си е със същия цвят, както винаги. Видът ти е такъв, сякаш дълго време си бил болен. Цветът тук не означава нищо сам по себе си. Той е само знак, като енергиен показател.

— Но какво става всъщност?

— Да повървим.

— Старк!

— Ще обясня, но да повървим. Трябва да отидем на някои места, забрави ли?

Тръгнах към близкия храст. Окланд неохотно ме последва.

— Особена джунгла — отбелязах аз.

Беше като джунгла от детска книжка. Високи живописни дървета с пълзящи растения по тях. Масивни папрати с широки листа до земята. Все пак имаше пътека, на места осветена от мокро лъчисто слънце. Екзотични птички чуруликаха и грачеха в доспехи от листа високо над главите ни и даваха тон на ентусиазираните насекоми.