Читать «Само напред» онлайн - страница 93

— Знам тази песен. Не знам откъде, но ми е позната.

Кимнах и си заделих от храната.

— Разбира се. Също така това е и твоята представа за пир.

— Какво?

Предполагам, че сега няма да се изненадате, особено ако сте от досетливите. Разбрали сте, че тук няма никаква банда или нещо подобно. Но Окланд изоставаше, затова трябваше да му обясня.

— Ние сме в Страната на Звездите, Окланд.

Той спря да дъвче и ме погледна.

— Моля?

— Това е Страната на Звездите.

— Да не искаш да кажеш, на Мечтите?

— Не, на Звездите. Ако тръгнеш по онази равнина, ако можеш да я откриеш, рано или късно ще стигнеш до врата. Като минеш през нея, идваш тук.

— Искаш да кажеш, че това е нещо като сън?

— Не. Това Е сън. Ето тук идват хората, когато сънуват.

— Искаш да кажеш, че спим?

— Не. Спомняш ли си жената в гората?

— Светещата?

— Да. Тя спеше. Някъде по света тя си лежи в леглото или на канапето и спи. Когато се събуди, ако си спомни съня, ще се сети за гора, тъмна гъста гора от дебели стволове. Ще си спомни, че е вървяла по пътека и какво й се е случило след това.

— Канала.

— Не е задължително. Не става така. Зависи от пътя й, зависи какво сънува.

— И ние ли изглеждаме така на другите?

— Не. Защото ние не спим. Ние сме будни.

Окланд привърши чинията си точно преди да му донесат другата. Богат сандвич. Дебело парче домашно приготвена шунка между две филии пресен хляб. Той зяпна.

— Зная откъде е това — посочи чинията.

— Откъде?

— Когато бях млад, четях книгите на Мег Финда. Бяха доста стари, от времето, когато баба ми е била малка. — Той замълча. Озари го някакво откритие. Погледна жената, която все така се щураше около печката. — Ето откъде е песента. Баба ми си я тананикаше. По дяволите!

— Продължи!

— Тези книги, предавани от поколение на поколение, във всички тях се разказваше за приключения на деца. — Той се усмихна с умиление. — Всъщност не мисля, че родителите ми си падаха много по тях. Предполагам, досещаш се, че те не бяха препоръчителни за децата в Центъра.

— Не и Джанет и Джон Връщат Границите на Управленското Счетоводство.

— Точно. Както и да е. При всяка опасност в онези книги децата срещаха някоя леля или някой друг, който ги спасяваше и ги връщаше обратно в колибата навреме за чая. — Той се усмихна, очите му бяха на мили далеч. — Кифлички, чай, мармалад, гъста сметана. Неща, които никога не съм вкусвал.

— Още чай? — Жената застана до нас със зачервено лице. Предлагаше с усмивка голям старинен самовар. Кимнахме с благодарност. Тя напълни чашите догоре. Метна на масата и кана с гъста сметана. Окланд я погледна и продължи:

— Спомням си особено ясно една от тях. Жената на фермера ги приютява, прави им сандвичи с шунка. Точно като този — посочи остатъците от своя. — Точно като този — замълча за известно време, после се усмихна горчиво. — Обичах тези книги.

— Както и много други хора — отбелязах аз. — Затова е така. Това е почивка, междучасие, спирка по пътя. Има много такива по тези места. Появяваш се, посрещат те, нахранват те и продължаваш освежен. Ако искаш, можеш да влезеш, да се нахраниш, да излезеш, отново да почукаш на вратата, да влезеш и отново да те нахранят. Вторият път ще прилича абсолютно на първия. Няма да те познаят, ти няма да знаеш, че си бил тук и преди. Ако отново влезеш тук, старецът пак ще седи на онзи стол, ще се изправи по същия начин. Всичко ще се случи по същия начин.