Читать «Само напред» онлайн - страница 147

Смъквахме се все по-надолу към Звук. Вече можехме да различим улиците. Имаше доста хора наоколо. Часът за крещене току-що бе свършил. Нормалният приток на пешеходци бе увеличен от забързани към дома си притихнали вече кресльовци. Надявах се, ако се разбием, поне да го направим тихо. Можехме да минем и без скръбта на жителите на Звук.

Минахме жп линията на около пет фута височина. Шелби твърдо удари лоста надясно, за да се приземим на удобно място. Перките се откъснаха за добро, докато бяхме още във въздуха. Изведнъж всичко ми се стори много тихо по пътя към земята.

— Наведи се назад — казах бързо. — Свий се и се претърколи настрани. — Но тя замръзна, гледайки ужасено земята, която се размазваше край нас. Вече съвсем близо до земята я бутнах, а самият аз се хвърлих, без да изпускам Окланд.

Ударихме се. Сериозно ви казвам — изгубих дъх. Цялото ми тяло се разтърси от удара. Рамото ми зарина в пръстта. Чух тъпо пукане и по-силен шум от разцепване. После нищо не помня.

* * *

За щастие само трийсет секунди. Мисля, че бе по-скоро загуба на въздух, отколкото сътресение. Изправих се с мъка до седнало положение. Огледах се набързо.

Хелипортерът лежеше като осакатен скакалец на десет фута от мен. Две от перките бяха счупени, но като изключим това, изглеждаше по-добре, отколкото очаквах. Шелби лежеше на топка до мен. Изпълзях до нея задъхан. Все още стоеше свита и със затворени очи. Прегърнах я. Както винаги се учудих колко крехки са момичетата. Доближих лице до нейното. Тя отвори очи.

— Шелби? Добре ли си?

— Не знам — отвърна с мъка тя. — Как изглежда косата ми?

— Страхотно — бях изпълнен от радост, че поне не съм я убил. — Разрошена, но ти отива.

— Обзалагам се — приседна тя. — Уау.

— Раздвижи го — потърках рамото й. Тя внимателно протегна ръка. Потрепна, но раздвижи ставата.

— Знаеш ли — каза тя, — движи се. — Видя облекчението, изписано по лицето ми, усмихна се и ме потупа по бузата. — Добре съм — каза тя. — Преразглеждам и повишавам цената и екстравагантността на храната, която ми дължиш.

— Шелби, ще резервираме маса „При Максим“ за вечерите на цяла седмица.

— Ако — каза кратко тя, докато й помагах да се изправи. Озадачих се.

— „Ако“ висеше във въздуха — поясни Шелби, — въпреки че ти не го каза.

Окланд лежеше на няколко ярда от нас. В загрижеността си за Шелби дори не бях помислил за него. Когато го направих, се сетих за тъпото пукане, което бях чул.

Левият му крак бе извъртян по неестествен начин навън.

— О, по дяволите! — изстенах аз и приклекнах до него. Дишането на Действащия ми напомни за неприятния звук на перките на хелипортера преди да изхвърчат, за добро.

— Господи! — възкликна Шелби. — Този човек преживява ужасна вечер.

Поставих пръсти под брадичката на Окланд. Все още имаше пулс, но слаб и неравномерен.

— Мразя да ставам материалистка в момент като този — добави тя, — но можем ли да направим нещо за портера?

— Ще го приберат — отвърнах аз. Опитвах се да наместя крака на Окланд в по-малко странна поза. — Можеш да си го поискаш по-късно и те ще ти го изпратят по влака.