Читать «Само напред» онлайн - страница 148

— Страхотно — зарадва се тя. — Просто не искам да го изгубя. — Нещо в гласа й ме накара да погледна нагоре. Кимнах и се усмихнах.

— Йеа — казах аз. Недалеч от нас се разнесоха крясъци. — Хайде! Време е да вървим.

— Те лоши ли са? — попита ме тя и се наведе да повдигне Окланд.

— Не, не мисля. Но нямаме време за разговори. Освен това АИЦ ще тръгнат след тях. Трябва да вървим.

Метнах Окланд на рамото си и поехме към осветения портал на Котка, който се издигаше в тъмното на по-малко от четиридесет ярда от нас. Шелби припкаше до мен, а аз се бях опитал да привържа крака на Окланд така, че да не ни създава проблеми по пътя. В момента се радвах, че е в безсъзнание.

— Ъ-ъ, те бягат след нас — отбеляза Шелби задъхана. — Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Доколкото знам — поех си дъх. После осъзнах нещо — те крещяха, хората, които тичаха след нас, крещяха. — Но като помисля, може и да са лоши хора, все пак. Да побързаме!

Хвърлих един бърз поглед, преди да минем през портала. Четирима мъже в униформи бягаха след нас с обезпокоителна настървеност. Беше доста тъмно, за да съм сигурен, но все пак отчайващо приличаха на хора от АИЦ. Един от тях забеляза, че се обръщам и изкрещя нещо. Но аз сграбчих ръката на Шелби и я избутах в тунела. Стигнахме самите стъпала. Изкачвахме по две наведнъж, докато се изправим пред огромната стара желязна порта.

Тя не се отвори.

Деветнадесет

Като дете веднъж се бях сбил за котка. Две по-големи момчета я преследваха. В началото не им обърнах внимание. Котка, която бяга добре, не попада в капана на игривите момчета. Но после забелязах, че котката куца и че едно от момчетата държи кутия с нафта.

Побягнах след тях, бягах с всички сили. Нахвърлих се върху това с кутията, без да мисля. Толкова дълго ме биха, че котката избяга. Трябва да призная, че по онова време се зачудих дали си струва всичко това, но оттогава котките започнаха да се грижат за мен.

Досега.

* * *

— Има ли някой? — озадачих се аз. Бяхме вперили поглед в портата. Много пъти съм бил в Котка и винаги досега портата е била отворена. — Ало? — Портата си остана все така затворена.

— Ти обичаш котки, нали? — Обърнах се отчаян към Шелби.

— Обожавам ги — възмути се тя. — Защо?

— Не ни пускат вътре. Не допускат хора, които не харесват котки.

— Може би Окланд не ги понася.

— Не, харесва ги. Той погъделичка Спенгъл по ухото. — Дочух ехо от стъпки откъм входа на тунела. Погледнах портата.

— Хайде, за Бога — прошепнах. — Пусни ни. — Не знаех на кого или какво говоря. Там няма компютър, доколкото знам, но нещо трябваше да я задейства.

— Има ли друг път освен този?

— Не. Този е единственият. А стената е много висока и доста дебела. — Шумът от стъпки зад нас се усили. Приближаваха ни. — Хайде, отвори се! Тези хора ще ни убият.

След пауза портата се отмести безшумно. Бутнах Шелби пред мен и веднага след като влязохме вътре минахме встрани. Портата незабавно се затръшна след нас.

Махнах на Шелби да ме последва. Облегнах се на стената на няколко ярда от входа точно на време, за да чуя тропане по портата.