Читать «Само напред» онлайн - страница 146

Кожата на Окланд изглеждаше по-зле от всякога. Разпадаше се. Областта над високите му скули бе безкрайно опъната, но самите те изглеждаха меки. Пръстите ми напипаха неравности по кожата, които не се променяха.

— Ще умре ли?

— Чудя се, че е още жив — казах аз.

Чудех се. Състоянието, в което го намерих в Страната на Звездите, бе близко до смъртта. Количеството кръв, което губеше от куршума, трябваше да го довърши. Някъде дълбоко в себе си Действащия трябваше да се държи здраво за живота. Отхлабих турникета за миг да орося с кръв крака му, после отново го пристегнах.

След това загледах невиждащо към земята. Опитах се да си представя начините, по които всичко това щеше да усложни нещата.

— Старк — каза Шелби. Зловещото спокойствие на гласа й ме накара да вдигна поглед незабавно. — Мисля, че си имаме проблем.

— Какво? — Тя не ми отговори веднага. Вместо това се наведе и погледна краката си. Когато отново се изправи, лицето й се бе зачервило от притока на кръв. За пръв път от известно време забелязах колко е красива.

Сякаш за да отговори на въпроса ми проблесна малка червена светлина върху таблото на хелипортера. Шелби го погледна, погледна мен и се усмихна с ужасна усмивка. Сякаш за пръв път разбираше, че това не е игра и че лошите неща наистина се случват.

— Няма заряд — каза тя. — Следваща спирка, земята.

— За какво говориш? — запитах тихо. — Каза, че си заредила.

— Бях. Кракът му не е бил единственото нещо, което спря куршумите. — Перките на хелипортера загубиха ритъм, паднахме с ярд. После отново заработиха. Наведох се да огледам, без да изпускам Окланд.

Беше права. Зееше огромна дупка във втората батерия, а третата изобщо не се виждаше. Намирахме се на няколко стотици фута над земята, на половин миля от Котка, без гориво.

— Започни приземяване — казах аз. — Бързо! — Шелби вече го правеше. Перките отново изгубиха ритъм. Паднахме още няколко ярда обезсърчени.

— Не виждам земята — каза тя. — Накъде да се насоча?

Хвърлих бърз поглед надолу. Порталът на Котка оставаше малко вдясно от нас, на около шестстотин ярда. Не ми се вярваше, че ще стигнем чак до там, да не говорим да минем стената. Звук не се грижи за уличното осветление — под нас зееше мъртва тъмнина, напръскана от случайни объркващи светлинки.

— Към портала — казах аз. — Няма да го стигнем, но има свободни пространства наоколо.

— Старк — каза тя изведнъж. — Ако не успеем…

— Забрави! — заявих аз. — Дължа ти вечеря.

Окланд изстена тихо, ръката му потрепери, почти да го изпусна. Ще бъда искрен и ще призная, че за миг си помислих, че ще стане по-добре, ако го направя. Шансовете му да преживее това намаляваха с всяка минута, а тежестта му застрашително претоварваше разпадащия се хелипортер.

Но само за секунда. Ако си помислите нещо лошо за мен във връзка с това, значи никога не сте изпадали в подобна ситуация. Ще се изненадате от евентуалната си реакция, от това, което ще откриете за себе си, за инстинкта на самосъхранение.