Читать «Само напред» онлайн - страница 149

— Къде са отишли? — чух свиреп глас.

— Не знам. Трябва да са някъде тук.

— По дяволите, шибаната порта е заключена. Не са минали оттук.

— Къде тогава? Следвахме ги по същия път.

— Прав е — чух нов глас, смътно познат. — Някъде тук са.

— Вижте, сър. Портата е заключена.

— Виждам — изскърца гласът. Познах го. Беше Дарв. Този път не ни следваха само пехотинци. И големите риби бяха зяпнали. — Знае се, че портата се отваря, само ако обичаш котки. Винаги съм смятал, че това са хипарски простотии. Но може и да не е така. Някой тук да харесва котки?

— Не.

— По дяволите, не.

— Мразя тези копеленца.

— Както и аз. Правилно. Знекс, остани тук с мен. Вие двамата се върнете в Звук и открийте някого, който обича котки. Движение!

Поех си дъх тежко и горчиво. Очевидно Дарв бе по-малко глупав на бойното поле — абсолютен всеможещ. Не след дълго щяха да открият някого, пред когото портата да се отвори. След това щяха просто да се вмъкнат с него вътре. Макар че портата се държеше малко странно като се има предвид усилията, които хвърлихме, за да се вмъкнем вътре. Може би това щеше да ни помогне. Но можеше и да не ни помогне.

— Старк, виж — прошепна Шелби. На десетина ярда от нас в сянката на стената, седеше черна котка. Гледаше ни съсредоточено. Взрях се в нея. Погледна ме в очите, вирна опашка и си тръгна. Спазваше дистанция от няколко ярда от стената.

— След котката — казах аз.

Може би се чувствахме малко глупаво, но тръгнахме след котката. След петдесет ярда тя се отклони от пътя си. Погледнах нервно назад. Сякаш очаквах да стана видим за Дарв и отряда му пред портата. Котката внимателно следваше посоката си или поне така изглеждаше. Все повече се отдалечавахме от портата.

Изтъкнах този факт на Шелби. Тя ми кимна, зачуди се какво означава това и поклати объркано глава. Котката ни водеше през голям парк към първия квартал.

— Къде ни води? — прошепна Шелби.

— При Спенгъл, предполагам.

— Старк, това е, искам да кажа, това е само котка, нали?

— Никога ли преди това не си била тук?

— Не.

— О-о.

Разказах й за интересния свят на Квартала Котка, докато приближавахме Моаре 5. Улиците бяха опустели и това бе странно. Обикновено притокът от пухкави котки по улиците на квартала през нощта е постоянен. Тази вечер само следи от дъжд и сенки от осветлението се мержелееха по паважа. Беше много тихо.

За моя най-голяма изненада минахме точно през Моарето — мястото, където Спенгъл висеше, когато бе в Квартала, и влязохме в Персия 1. Гърбът започваше да ме боли под тежестта на Окланд. Спирах на няколко пъти да погледна лицето му — то излъчваше само лоши новини.

Докато вървяхме по улиците осъзнах, че те много приличат на онези, по които минахме с Окланд отначало в Страната на Звездите, когато следвах количката от супермаркета. Вероятно това нищо не значеше и не си направих труда да го обмислям. Както бях казал, ще полудея, ако тръгна да сглобявам всички случайни нишки в живота си. Имам си достатъчно проблеми със сглобяването на онези, които си подхождат.