Читать «Дневната война» онлайн - страница 438

— Моля те, недей — предупреди го новодошлият и посочи към Абан с копието си. Гласът му умишлено дрезгавееше, но звучеше някак познато. — Колкото повече хора повикаш, толкова по-вероятно е някой да пострада сериозно. — Погледна Абан толкова съсредоточено, че кхафитът потръпна. — И те уверявам, няма да съм аз.

Абан преглътна бавно, ала кимна и бавно вдигна ръце.

— Кой си ти? Какво искаш?

— Абан, верни ми приятелю. — Дрезгавината бе изчезнала. — Не познаваш ли любимия си глупец? Не за пръв път ме виждаш в черното на шарум.

Кръвта на Абан сякаш спря в жилите му.

— Пар’чин?

Мъжът кимна леко. Един от наблюдателите простена и се опита да подгъне коляно, за да се изправи. Другият вече се бе полунадигнал, залитайки.

— Вън, и двамата — рязко им нареди Абан. — Ще ви удържа платата за тази седмица за некомпетентността ви. Чакайте отвън и се уверете, че никой няма да смути срещата ми с моя приятел.

Мъжете се затътриха навън, а пар’чинът затвори вратата зад тях. Обърна се и махна тюрбана и воала си. Отдолу лъсна бръсната му глава, покрита със стотици татуирани защити. Абан си пое дъх през зъби, но бързо замаскира шока си с гръмък смях и обичайния си поздрав.

— В името на Еверам, радвам се да те видя, сине на Джеф.

— Не изглеждаш изненадан. — Пар’чинът за сметка на това изглеждаше разочарован.

Абан заобиколи бюрото си толкова бързо, колкото му позволяваше патерицата, и тупна пар’чина по гърба.

— Господарката Лийша намекна, че си жив, сине на Джеф — рече Абан. — Знаех, че този „Защитен“ не може да е друг. Искаш ли коузи?

Отиде до финия сервиз за коузи на бюрото си. Напитката бе все така незаконна в Дара на Еверам, но Абан я бе оставил пред погледите на всички. След случилото се с Хасик кой би гъкнал срещу него? Наля две чашки и поднесе едната на пар’чина.

— Не е отровено, нали? — попита той, докато поемаше чашката.

Въпросът бе смислен. Една от бутилчиците в сервиза наистина бе отровена с наркотик, срещу който Абан всекидневно приемаше антидот. Въпреки това си придаде обиден вид.

— Язвиш ме, приятелю! Защо да ти желая злото?

Пар’чинът сви рамене.

— Достатъчно пообиколих базара, за да разбера това-онова. Говори се, че с Джардир отново делите постеля. Започвам да се чудя дали винаги не е било така, а публичните ви препирни са били просто жонгльорско представление. Започвам да се чудя дали не си ме подлъгал да върна копието, за да може приятелят ти да го открадне.

— Предупредих те — отвърна Абан. — Не може да кажеш, че не съм, пар’чин. Не ти ли казах, че няма да търгуваш с анокхски артефакти? И те предупредих какво би се случило, ако дори само омърсиш със стъпките си свещения град, камо ли ако крадеш от съкровищата му.

— Но ми даде картата.

— Ти я поиска, пар’чин. Честно казано, мислех, че свещеният град е мит и че никога няма да го откриеш. Но ти бях длъжник и ти се отплатих.

Абан направи пауза и продължи:

— Като се замисля, пар’чин, ти не си платил на мен. „Цял товар мулета с бахаванска керамика“, беше ми обещал. Затова ли си дошъл? Най-после да ми се изплатиш?