Читать «Дневната война» онлайн - страница 436

Макар да се бе подготвил за това, порази го познатият зов на даматите за край на вечерния час, този път над улиците на Райзън. Арлен вдигна глава към новопостроените минарета над стените на вътрешния град, около някогашния огромен Свещен дом на Райзън. Запита се дали красианците вече бяха започнали да обзавеждат вътрешността с костите на убитите.

Градът край него се отърси от съня лека-полека. Първо красианците, жени и кхафити отваряха дюкяните си за дневната търговия. Скоро след това, когато повечето от шарумите вече бяха стигнали до леглата си, се появиха и чините, заеха се да отварят своите дюкяни и тесните улици се напълниха с клиенти — и красианци, и райзънци.

Скоро всичко доби болезнено позната нотка, макар усещането му за неудобство да растеше непрестанно. Виковете на продавачите, изпълнени с лъжи и преувеличения, шумът и смрадта на добитъка, смесени с миризмите на храна, месо и подправки, от които му потичаха слюнките, а по дюкяните беше опнато всичко, което един купувач може да поиска, и още много, за което човек дори не можеше да подозира.

Бе обикнал Великия базар в Красия, сякаш преди цял един живот се луташе по улиците му.

Само че не си в Красия, напомни си той и прозря разликите, вече попривикнал с познатото. Тук група дал’тинги бяха следвани от групичка райзънски мъже, които носеха покупките им като роби. Там две райзънски жени се разхождаха под слънцето с лица, увити в цветни воали. Навсякъде продавачите пласираха стоката си на родните си езици, ала и на развален тесиански или красиански, а купувачите правеха същото. Оформяше се диалект, смесица от думи от двата езика и жестове, много подобен на търговския диалект, който северните вестоносци използваха, когато посещаваха Пустинното копие. Арлен започна инстинктивно да прихваща.

Край базара бавно се разхождаше дама и наблюдаваше. От колана му висеше алагайска опашка. Продавачите и клиентите го гледаха нервно и му отстъпваха място отдалеч, но Арлен беше в черно и само му кимна, а мъжът му отвърна незаинтересувано, преди да се върне към огледа. Арлен не се съмняваше, че скоро и камшикът щеше да заиграе, ако не за друго, то като предупреждение към всички.

Нищо от това не е редно.

Абан нямаше нужда да вдига глава, когато дал’шарумът влезе в кабинета му. Само един от хората му носеше черно и Абан трябваше само да мръдне с очи, за да разбере, че на прага е строевият му офицер — нещо, което никога не се бе случвало в базара. Керан презираше това място.

— Не съм те канил, Керан — рече той, като потопи писалката си от електрум в мастилницата и продължи да вписва числа в тефтера си.