Читать «Дневната война» онлайн - страница 434

Въздъхна. Толкова бе уморен.

— Но явно светът иска да ме направи такъв, ща, не ща. И всичко само защото Ахман Джардир си мисли, че Създателя му говори.

Рена наклони глава и го загледа. Опитва се да разчете аурата ми, помисли си той и се изненада колко неспокоен го караше да се чувства това. Долови как издърпва от него магическа нишка, за да го познае.

— Още го обичаш, дори сега — каза Рена. — Той ти е като брат.

Арлен вдигна рамене.

— Никога не съм имал такъв приятел, а съм имал доста. Беше горделив, жестокостта не беше нищо за него, както е с шарумите. Много спорехме, но на никого не бих дал да пази гърба ми, падне ли нощта. — Полазиха го тръпки, макар нощта да бе приятна. — Докато не ме предаде.

— И мислиш, че отговорът е да го хвърлиш от скала — каза Рена.

Арлен отново сви рамене.

— Не знам, Рен, но не мога да оставя нещата така. В името на всички и всичко трябва да направим промяна. Трябва да направим нещо, което Умовете не очакват.

— И за това „плъзгане“ се тревожа — призна Рена.

— И аз — каза Арлен и отново си пое дълбоко дъх.

Рена се пресегна, взе брадичката му в ръка и го целуна.

— Обичам те, Арлен Бейлс.

Част от напрежението му се разсея и той също се усмихна.

— Обичам те, Рена Бейлс. Пази Хралупата, докато ме няма.

Рена кимна.

— Да се връщаш бързо.

— Кълна се в слънцето — рече Арлен и се разми във въздуха.

Арлен веднага усети зова на Ядрото, източника на цялата магия на света. Частички от тази сила се носеха край него и оформяха пътеки, а той пое по най-близката от тях, като се увери, че пази усещането си за посока дори докато преминаваше през слоеве почва и камък. Долови пътека на югозапад, преди да излезе на повърхността, и пое по нея, бърз като лъч светлина.

Миг по-късно се материализира над земята и се огледа, за да се ориентира. Познаваше мястото, бе може би на двайсетина километра от Хралупата.

Не стига, помисли си. Трябва да навляза по-надълбоко.

Отново се вмъкна под повърхността, като този път стигна толкова дълбоко, че повикът на Ядрото му се струваше повече от изкусителна песен. Изпълваше сетивата му, ярък и красив, и го придърпваше, както пламък — нощна пеперуда. Една частица от същността му се понесе леко натам, за да вкуси само малко от безкрайната мощ под него. Би било толкова просто да…

Не! Нямаше глава, която да тръсне, но успя да събере безплътната си форма отново и да се понесе още на югозапад, за да излезе на повърхността.

Материализира се под безоблачно небе и бързо осъзна, че е надхвърлил целта. Не знаеше къде точно се намира, но добре познаваше глината в почвата под краката си — студените падини на красианската пустиня нощем.

Завъртя се в пълен кръг и вкуси магията във въздуха, така че да се ориентира. На по-малко от ден езда от запаса от оръжия, който бе оставил до Анокх Слънце. Отбеляза си пътя наум. Важно бе отново да посети изгубения град, преди Умовете да го унищожат при следващото Новолуние. Отново се спусна надолу, този път на североизток.