Читать «Дневната война» онлайн - страница 344
Питър В. Брет
Аманвах изсумтя и му отправи само пренебрежителен поглед.
— Моят свят баща не седи на трона си, когато слънцето залезе, а той е най-великият лидер, когото този свят е виждал. Вие сте
Тамос изглеждаше бесен и малкото му самоконтрол бързо се изпаряваше. След малко щеше да се развика и всичко щеше да тръгне надолу.
Лийша пристъпи между двамата и погледна в очите Аманвах.
— Моите уважения, Аманвах, но съм виждала как святият ти баща изпраща хора, дори собствените си синове, в непрогледната нощ, за да разузнават вместо него. Знам, че се боиш за съпруга си, но той е излизал в нощта стотици пъти. Ще е наред.
— Как може да твърдиш нещо, което дори заровете не искат да разкрият? — попита Аманвах.
— Не мога — призна Лийша. — Но имам вяра.
Аманвах примигна и кимна.
— Това е
Тя отново вдиша, за да се успокои, върна се в своя край на шатрата и отново се заслуша внимателно.
Роджър хвана цигулката и лъка в здравата си лява ръка, докато пристъпваха в нощта, уповавайки се на наметалата си. Остави дясната си ръка свободна. Дори само с три пръста можеше да извади мълниеносно защитен нож в нея и да го хвърли незабавно.
— Аз ще водя — каза Рена. — Свикнала съм да гледам в тъмното.
Нито Роджър, нито Гаред пожелаха да спорят. Роджър още свикваше с маската на Аманвах. Виждаше достатъчно добре, за да не се блъсне в нищо, нито пък да се размине с демон, без да го забележи, но магията край него беше добила формата на кълба от цветна светлина, объркваше го и го караше да се чувства като в мъгла.
Рена се движеше пред тях, на ръба на полезрението им, и Роджър каза на Гаред.
— Прав си, че те приемам за даденост. Не знам дали струва нещо, но съжалявам. Понякога така се оплитам в собствените си дилеми, че забравям, че не съм единственият в пиесата.
Гаред изсумтя.
— Паднало дърво. Няма к’во да го катерим.
Роджър се обърна с лице към него.
— Знам, просто…
— В нощта сме, Роджър — прекъсна го Гаред, — и се чувствам, все едно Създателя е повърнал дъга отгоре ми. Вече не ти се сърдя. Сега гледай напред.
Роджър кимна и започна да се оглежда, но нещо сякаш се отпусна в него.
Вървяха агонизиращо бавно. Наметалата на Лийша винаги работеха, но трябваше да са много плътно усукани около теб и пречеха на стъпките. Роджър и Рена имаха повече опит и определяха скоростта и на Гаред.
Точно оттатък дърветата се виждаха следите от игричките на огнените демони: черни стволове и обгорена земя, доскоро плодородна почва. Ботушите и краищата на наметалата им почерняха от сажди.
Отпред звуците на продължаващото унищожение бяха по-силни от всичко, което бе чувал. Инстинктите му крещяха да се обърне и да бяга в другата посока, но той закали нервите си и продължи да поставя единия крак след другия, докато си проправяха път през дърветата.
Нямаше нужда да вървят дълго. Гората свърши бързо и рязко в място на пълно унищожение. Всички гръмоносни пръчки, които Лийша можеше да направи, не можеха да сторят и частичка от тези щети. Земята беше черна и унищожена, пълна с купчини пръст до огромни дупки, където цели дървета и тежки камъни бяха откъснати и изровени.