Читать «Дневната война» онлайн - страница 344

Аманвах изсумтя и му отправи само пренебрежителен поглед.

— Моят свят баща не седи на трона си, когато слънцето залезе, а той е най-великият лидер, когото този свят е виждал. Вие сте чини и от вас може да се очаква страхливост, но пар’чинът трябваше да е различен.

Тамос изглеждаше бесен и малкото му самоконтрол бързо се изпаряваше. След малко щеше да се развика и всичко щеше да тръгне надолу.

Лийша пристъпи между двамата и погледна в очите Аманвах.

— Моите уважения, Аманвах, но съм виждала как святият ти баща изпраща хора, дори собствените си синове, в непрогледната нощ, за да разузнават вместо него. Знам, че се боиш за съпруга си, но той е излизал в нощта стотици пъти. Ще е наред.

— Как може да твърдиш нещо, което дори заровете не искат да разкрият? — попита Аманвах.

— Не мога — призна Лийша. — Но имам вяра.

Аманвах примигна и кимна.

— Това е иневера.

Тя отново вдиша, за да се успокои, върна се в своя край на шатрата и отново се заслуша внимателно.

Роджър хвана цигулката и лъка в здравата си лява ръка, докато пристъпваха в нощта, уповавайки се на наметалата си. Остави дясната си ръка свободна. Дори само с три пръста можеше да извади мълниеносно защитен нож в нея и да го хвърли незабавно.

— Аз ще водя — каза Рена. — Свикнала съм да гледам в тъмното.

Нито Роджър, нито Гаред пожелаха да спорят. Роджър още свикваше с маската на Аманвах. Виждаше достатъчно добре, за да не се блъсне в нищо, нито пък да се размине с демон, без да го забележи, но магията край него беше добила формата на кълба от цветна светлина, объркваше го и го караше да се чувства като в мъгла.

Рена се движеше пред тях, на ръба на полезрението им, и Роджър каза на Гаред.

— Прав си, че те приемам за даденост. Не знам дали струва нещо, но съжалявам. Понякога така се оплитам в собствените си дилеми, че забравям, че не съм единственият в пиесата.

Гаред изсумтя.

— Паднало дърво. Няма к’во да го катерим.

Роджър се обърна с лице към него.

— Знам, просто…

— В нощта сме, Роджър — прекъсна го Гаред, — и се чувствам, все едно Създателя е повърнал дъга отгоре ми. Вече не ти се сърдя. Сега гледай напред.

Роджър кимна и започна да се оглежда, но нещо сякаш се отпусна в него.

Едно нещо по-малко за притеснение. Сега само трябва да се тревожа да не ме изядат демони.

Вървяха агонизиращо бавно. Наметалата на Лийша винаги работеха, но трябваше да са много плътно усукани около теб и пречеха на стъпките. Роджър и Рена имаха повече опит и определяха скоростта и на Гаред.

Точно оттатък дърветата се виждаха следите от игричките на огнените демони: черни стволове и обгорена земя, доскоро плодородна почва. Ботушите и краищата на наметалата им почерняха от сажди.

Отпред звуците на продължаващото унищожение бяха по-силни от всичко, което бе чувал. Инстинктите му крещяха да се обърне и да бяга в другата посока, но той закали нервите си и продължи да поставя единия крак след другия, докато си проправяха път през дърветата.

Нямаше нужда да вървят дълго. Гората свърши бързо и рязко в място на пълно унищожение. Всички гръмоносни пръчки, които Лийша можеше да направи, не можеха да сторят и частичка от тези щети. Земята беше черна и унищожена, пълна с купчини пръст до огромни дупки, където цели дървета и тежки камъни бяха откъснати и изровени.