Читать «Степният вълк» онлайн - страница 60

С мъчително притеснение той я видя да минава на няколко крачки от него. Беше почти сигурен, че не е Коке. Стъпките бяха прекалено леки, а сянката не достатъчно голяма, за да е на врага му. Сърцето му биеше бясно, момичето отмина и той най-сетне бавно издиша. За миг се замая от напрежението, после се обърна натам, откъдето щеше да дойде Коке, и излезе на пътеката, за да го пресрещне.

Отново чу стъпки и остави по-голямото момче да се приближи достатъчно, преди да заговори, наслаждавайки се на шока, който щеше да предизвика гласът му.

— Коке! — прошепна Темуджин.

Движещата се сянка подскочи от ужас.

— Кой е? — изсъска Коке. Гласът му се пречупи от страх и чувство за вина.

Темуджин не му позволи да дойде на себе си и замахна с камъка в юмрука. В тъмното ударът не беше точен, но Коке се олюля. Темуджин усети лакътя му в стомаха си и заудря диво, дал най-сетне воля на яростта си. Не виждаше врага си, но слепотата му даваше сила, юмруците и краката му блъскаха пак и пак, докато Коке рухна и Темуджин опря коляно в гърдите му.

Беше изгубил камъка в безмълвната битка и го затърси опипом, докато държеше тъмната фигура притисната на земята. Коке се опита да извика за помощ, но Темуджин го удари два пъти в лицето и продължи да търси камъка. Пръстите му го намериха и се свиха около него. Усети, че гневът му кипи и вдигна камъка, за да размаже главата на своя мъчител.

— Темуджин! — разнесе се нечий глас в мрака.

Момчетата замръзнаха, но Коке изстена, като чу името. Темуджин реагира инстинктивно, претърколи се от врага си и се хвърли срещу новата заплаха. Блъсна се в дребното тяло и го просна на земята. Разпозна вика. Чу, че Коке се изправя зад него и си плюе на петите, като рита камъните по пътеката.

Темуджин задържа ръцете на фигурата. Бяха тънки и жилави като жици. Изруга тихо.

— Бьорте? — прошепна той, макар да знаеше отговора. — Какво правиш тук?

— Проследих те — отвърна тя.

Стори му се, че очите й блестят, уловили слабата светлина, незадушена от надвисналия хълм. Тя дишаше тежко от страх и напрежение и Темуджин се зачуди как беше успяла да се промъкне след него, без да я забележи.

— Заради теб се измъкна — каза той. Продължи да я притиска към земята, ядосан, че го беше лишила от възмездието му. Когато Коке разкажеше на олхунутите за случилото се, той щеше да бъде пребит, а може би и позорно върнат обратно. Бъдещето му се промени от една-единствена дума. Изруга и я пусна. Чу я, че сяда и разтърква ръцете си. Усети обвинителния й поглед, запрати с все сили камъка и се заслуша как той се търкаля в далечината.

— Защо ме следеше? — попита после с по-спокоен тон. Искаше да я накара да говори. В тъмното бе забелязал, че гласът й е топъл и нисък, много по-приятен без кокалестата фигура и горящите очи, които отвличаха вниманието му.

— Помислих, че бягаш — отговори тя.

Бьорте се изправи и той стана с нея. Искаше му се тя да остане близо до него, макар да не можеше да обясни защо.

— Мислех, че ще се радваш, ако избягам — каза той.

— Аз… не зная. Не си ми казал една добра дума, откакто дойде при родовете. Защо да искам да оставаш?