Читать «Степният вълк» онлайн - страница 59

Коке не се шляеше безцелно. Темуджин видя, че той се насочва към плътната сянка в подножието на един хълм. Ако олхунутите бяха поставили стражи, те несъмнено щяха да гледат навън за евентуални врагове. Нямаше да забележат никое от момчетата в тъмното, но Темуджин се страхуваше да не изпусне плячката си. Затича в тръс, щом Коке пресече черната граница и като че ли се стопи. Темуджин задиша ускорено, но се движеше предпазливо, както беше обучен. Не се чуваше нищо освен тихите стъпки на меките му ботуши. Точно преди да пресече сянката, забеляза купчина камъни, натрупана край пътеката в чест на духовете. Без да се замисли, той спря, взе един камък колкото юмрук и прецени тежестта му с мрачно задоволство.

Примигна, щом навлезе в непрогледния мрак, и напрегна очи за някаква следа от Коке. Не искаше да се натъкне на някоя група момчета, излезли с откраднат мях черен айраг. Още по-тревожна бе мисълта, че Коке го е примамил нарочно тук. Тръсна глава, за да проясни мислите си. Беше поел по пътя и нямаше да се връща назад.

Чу приглушени гласове напред и замръзна, като се мъчеше да види кой говори. Хълмът скриваше луната и Темуджин бе почти сляп. Пристъпваше предпазливо напред, по тялото му изби пот. Чу ниския смях на Коке, последван от друг, по-тънък глас. Темуджин се усмихна. Коке си беше намерил момиче, склонно да рискува да си навлече гнева на родителите си. Може би се бяха разгорещили и той щеше да ги свари неподготвени. Потисна желанието си да нападне още сега и реши да изчака, докато Коке поеме обратно към селището. Знаеше, че битките могат да се печелят и с хитрост, а не само с бързина и сила. Не можеше да определи къде точно лежат, но бяха достатъчно близо, за да чуе как Коке пъшка ритмично. Темуджин се ухили, облегна се на една скала и търпеливо зачака момента да нанесе удар.

Не му отне много време. Луната се бе отместила с една длан и сянката в подножието на хълма се удължи, когато Темуджин отново чу говор, последван от тихия смях на момичето. Зачуди се коя ли млада жена е излязла в нощта и си представи лицата на всички, които бе започнал да разпознава покрай плъстенето. Една-две бяха доста пъргави и почернели от слънцето. Установи, че се чувства доста неудобно, когато го заглеждаха, но предположи, че подобно нещо изпитват всички мъже при вида на красива жена. Жалко, че нямаше същата тръпка към Бьорте, а и тя изглежда само се дразнеше от присъствието му. Ако беше дългокрака и гъвкава, Темуджин може би щеше да изпита поне малко задоволство от избора на баща си.

Чу стъпки и затаи дъх. Някой идваше по пътеката и Темуджин се притисна към скалата с надеждата, че няма да го усетят. Прекалено късно осъзна, че трябваше да се скрие във високата трева. Ако вървяха заедно, щеше да се наложи или да нападне и двамата, или да ги остави да продължат. Сърцето му яростно заби и той усети пулса му като барабанен грохот в ушите си. Дробовете му сякаш щяха да се пръснат, тялото му крещеше за въздух, а невидимата фигура приближаваше.