Читать «Степният вълк» онлайн - страница 62

Темуджин инстинктивно удари и вуйчо му отстъпи назад и го пусна. Видя идващите към него воини и преди да успее да избяга, нечии силни ръце го сграбчиха и направо го понесоха през голата земя. Заплете крака, уж че му призлява, с надеждата да ги накара да отпуснат хватката си и да успее да се отскубне. Беше напразна надежда, но не можеше да разбере какво става, а мъжете, които го държаха, му бяха непознати. Ако успееше да се добере до кон, имаше шанс да се измъкне от очакващото го наказание. Минаха през едно осветено от факли място и Темуджин преглътна на сухо, когато видя, че го държаха мъжете, които бяха дружинници на хана, мрачни и свъсени в кожените си доспехи.

Беше виждал господаря им Сансар само отдалеч. Допусна глупостта да се съпротивлява и един от дружинниците така го зашлеви, че в очите му избухнаха искри. Хвърлиха го безцеремонно пред вратата на ханския гер. Преди да влезе, един го претърси грубо и го бутна през отвора. Темуджин падна по очи на пода от полирано жълто дърво, хвърлящо златни отблясъци от светлината на факлите.

Отвън продължаваха да се чуват викове на воини и цвилене на коне, но когато Темуджин се изправи на колене, около него цареше напрегнато мълчание. Ханът бе прав, заобиколен от трима от хората си с извадени мечове. Темуджин огледа непознатите лица; видя в тях гняв, но и страх, и това го изненада. Сигурно щеше да продължи да мълчи, но погледът му падна върху една позната фигура. Извика от удивление.

— Басан! Какво се е случило? — попита той и се изправи на крака. Присъствието на дружинника накара стомаха му да се свие на топка от страх.

Никой не отговори и Басан засрамено отмести поглед. Темуджин се опомни и пламна. Склони глава към хана на олхунутите.

— Господарю — рече той официално.

Сансар му се стори крехък в сравнение с едрите Елук и Есугей. Стоеше с ръце на гърба, с меч на хълбока. Лицето му бе спокойно и Темуджин се изпоти от внимателния му поглед. Когато Сансар заговори, гласът му беше отсечен и суров:

— Баща ти би се засрамил, ако те бе видял с тази зяпнала уста — каза той. — Вземи се в ръце, дете.

Темуджин се подчини, овладя дишането си и изправи гръб. Преброи наум до дванадесет и отново вдигна очи.

— Готов съм, господарю.

Сансар кимна, като го гледаше изпитателно.

— Баща ти е бил тежко ранен, дете. Може да умре.

Темуджин леко пребледня, но лицето му остана безизразно. Усети злонамереност у хана на олхунутите и реши да не показва никаква слабост пред него. Сансар не каза нищо, може би очакваше някаква реакция. Когато не последва такава, заговори отново:

— Олхунутите споделят мъката ти. Ще претърся степта за скиталците, посмели да нападнат един хан. Страданието им ще бъде ужасно.

Жизнерадостният му тон издаваше лъжата зад съчувствията. Темуджин кимна отсечено, макар мислите му да препускаха и да му се искаше да крещи въпроси към старата змия, която едва криеше задоволството си от нещастието.

Сансар изглежда намери мълчанието на Темуджин за дразнещо. Погледна към Басан, който стоеше като статуя вдясно от него.

— Както изглежда, няма да завършиш годината сред нас, дете. Настъпило е опасно време и се чуват заплахи, които не би трябвало да бъдат изричани. Все пак редно е да се върнеш и да оплачеш баща си.