Читать «Степният вълк» онлайн - страница 58

Чу хълцането на Темуге и отново разтвори ръце към него, усещайки се по-спокойна от отчаяната му прегръдка. Дъщеря й изплака в люлката, оставена без внимание.

— Какво ще стане с нас? — хлипаше малкото момче.

Хулун поклати глава и го залюля. Не знаеше какво да му каже.

Бехтер видя воина, когото бе оставил да търси меча на баща му. Мъжът вървеше бързо между герите, навел умислено глава. Бехтер го повика, но той като че ли не го чу и забърза нататък. Младежът се намръщи, изтича след него и го хвана за лакътя.

— Защо не дойде при мен, Унеген? — попита настоятелно той. — Намери ли меча на баща ми?

Видя, че очите на Унеген се стрелкат над рамото му и се обърна. Елук стоеше зад него и ги наблюдаваше.

Унеген не можа да го погледне в очите и отговори:

— Не, не успях да го намеря. Съжалявам. — После дръпна ръкава си и се отдалечи.

9.

Под бялата светлина на звездите Темуджин се взираше през високата трева. Не беше трудно да излезе от гера и урината му още димеше зад него. Жената и дъщерята на Шолой спяха шумно, а малко преди това старецът бе излязъл с олюляване навън, за да изпразни мехура си. Темуджин знаеше, че разполага със съвсем малко време, преди да забележат отсъствието му, но не смееше да приближи оградата. Олхунутите пазеха конете си, но дори и да не го правеха, да открие белоногото пони сред всички останали в тъмното изглеждаше почти невъзможно. Нямаше значение. Плячката му се движеше пеша.

Степта сивееше като сребро и Темуджин тихо вървеше в тревата, като внимаваше да не изрита някой камък и да предупреди момчето пред себе си. Не знаеше къде отива Коке. Не го беше и грижа. Беше видял движещата се сред герите фигура и я наблюдаваше внимателно, без да помръдне. След седем дни сред олхунутите вече познаваше добре наперената походка на Коке. Щом го разпозна, Темуджин пое тихомълком след него. Сетивата му се бяха изострили от лова. Не беше планирал отмъщението си за тази нощ, но предпочиташе да не изпуска идеалната възможност. Светът бе потънал в сън и в бледия сумрак само две фигури се движеха в тревното море.

Темуджин съсредоточено наблюдаваше по-голямото момче. Притичваше леко след него, готов веднага да клекне, ако Коке го усети. Представи си, че преследва на лунната светлина призрак, който го подмамва натам, където тъмните духове щяха да му изтръгнат живота. Баща му бе разказвал истории за измръзнали хора, с вперени в някакъв далечен ужас очи, след като зимата спряла сърцата им. Потрепери. Нощта беше студена, но той черпеше топлина от гнева си. Беше го подхранвал и приютявал през тежките дни, изпълнени с обиди и удари. Ръцете му жадуваха да хванат дръжката на нож, но реши, че е достатъчно силен, за да пребие Коке и с голи ръце. Сърцето му биеше бясно, той изпитваше и радостна възбуда, и страх. Това е да си жив, помисли си и продължи напред. Това беше силата на ловеца.