Читать «Степният вълк» онлайн - страница 61

Темуджин примигна. Само за няколко мига си бяха казали повече, отколкото за всички изминали дни. Не искаше това да свършва.

— Защо ме спря? Коке ще избяга при Енк и баща ти. Щом открият, че ни няма, ще тръгнат да ни търсят. Лошо ни се пише, щом ни намерят.

— Онзи е глупак. Но щеше да извършиш злина, ако го беше убил.

Пресегна се слепешком в тъмнината и напипа ръката й. Докосването успокои и двамата и тя заговори отново, за да скрие смущението си.

— Брат ти го преби почти до смърт, Темуджин. Държеше го и го риташе, а той крещеше като малко дете. Страхува се от теб и затова те мрази. Грешка ще е да го нараниш отново. Все едно да биеш куче, след като се е напикало от страх. Духът му е вече пречупен.

Темуджин бавно пое дъх и издиша треперливо.

— Не знаех — каза той, макар че след чутото много неща застанаха на мястото си. Коке бе зъл, но сега като се замислеше, в очите на по-голямото момче личеше, че е на крачка от страха. Изобщо не му пукаше и за миг му се прииска да беше стоварил камъка върху лицето му, но точно тогава Бьорте протегна ръка и докосна бузата му.

— Ти си… странен, Темуджин — каза тя. И преди той да успее да отговори, отстъпи назад и изчезна в мрака.

— Чакай! — извика той след нея. — Можем да се върнем заедно.

— Ще ни пребият и двамата — каза тя. — Може би аз ще избягам вместо теб. Може изобщо да не се върна.

Откри, че му е трудно да понесе мисълта как Шолой я удря, и се запита какво ли би казал баща му, ако я отведе рано-рано при герите на вълците.

— Тогава ела с мен. Ще вземем коня ми и ще се върнем у дома.

Зачака отговор, но той така и не дойде.

— Бьорте?

Затича се и се озова отново под лунната светлина с разтуптяно сърце. Видя я далеч напред и ускори ход, докато не полетя през тревата. Спомни си как го караха да тича нагоре-надолу с пълна с вода уста и да я плюе чак накрая, за да покаже, че е дишал през носа. Тичаше леко и без усилие, а умът му се бе съсредоточил върху утрешния ден. Не знаеше какво да направи, но тази нощ бе открил нещо ценно. Каквото и да станеше, знаеше, че няма да позволи отново да й причинят болка. Докато тичаше, чу роговете от околните хълмове, които вдигаха по тревога воините в селището.

В лагера цареше хаос, когато Темуджин се върна. Утрото наближаваше, но запалените факли хвърляха мазна жълта светлина върху суетящите се хора. На два пъти нервни мъже насочваха срещу него готови за стрелба лъкове. Воините вече бяха яхнали конете си и сновяха напред-назад, вдигаха прах и създаваха още по-голямо объркване. Доколкото можеше да види, никой не владееше положението. Ако това бяха вълците, баща му щеше да поеме командването и да разпрати бойците да пазят стадата от нападателите. Сега за първи път виждаше онова, за което му бе говорил Есугей. Олхунутите имаха много добри стрелци и ловци, но бяха неорганизирани войници.

Видя Енк да куцука сред герите и го хвана за ръката. Мъжът яростно се освободи, но после се обърна и на свой ред задържа Темуджин.

— Тук е! — изкрещя той.