Читать «Кости по хълмовете» онлайн - страница 19

Хазар беше намерил бореца сред дзинските си наборници — веднага се набиваше на очи с огромните си размери и сила. С нетърпение очакваше да изправи масивния идиот пред някой от шампионите у дома. Ако залозите вървяха добре, можеше да разори неколцина мъже в един мач, сред които и брат си Темуге.

Баабгай чакаше безстрастно заповедта на Хазар. Малцина биха могли да държат толкова дълго здрав воин и лицето на бореца бе станало розово и лъщеше от пот.

Хазар гледаше сякаш през едрото му туловище, замислен за съобщението от Чингис. Пратеникът на брат му все още стоеше там, където го бе оставил преди часове. Мухи смучеха солта по кожата му, но младежът не смееше да помръдне.

Доброто настроение на Хазар изчезна и той махна раздразнено на шампиона си.

— Довърши го! — рязко заповяда той.

Тълпата рязко пое дъх, когато Баабгай рязко падна на едно коляно и стовари противника си върху него. Хрущенето на счупения гръбнак се разнесе над площадката и всички изреваха и започнаха да си разменят залози. Баабгай им се ухили беззъбо. Хазар извърна очи, когато прерязаха гърлото на победения. Беше проява на милост да не го оставят жив на кучетата и плъховете.

Мислите му станаха по-мрачни и той даде знак за следващите борци и за мях черен айраг — каквото и да е, стига да може да го разсее от лошото настроение. Ако беше знаел, че Чингис ще призове войските си, щеше да бъде по-експедитивен в земите на Дзин. Заедно с Хо Са и племенника си Угедай бе прекарал три безгрижни години да изпепелява градове и да избива жителите им, като през цялото време се приближаваше към убежището на момчето император. Щастливи времена бяха.

Не си падаше много-много по мисленето, но беше започнало да му харесва да командва. За хора като Чингис това беше нещо естествено. Хазар не можеше да си представи Чингис да позволи на някого да го води до клозета, камо ли в битка. За самия него обаче тази необходимост дойде постепенно, като бавно растящ мъх. Вече три години не беше говорил с никого от братята си — нито с Чингис, нито с Хаджиун и Темуге. Воините му очакваха от него да знае накъде да препуснат и какво да правят, щом пристигнат. Отначало това го изтощаваше и той се чувстваше досущ като кучето водач, което може да просъществува само докато е начело на глутницата. Осъзнаваше това много добре, но откри и друга истина — че командването е колкото изтощително, толкова и възбуждащо. Грешките му си бяха негови собствени, но същото се отнасяше и за триумфите. С минаването на сезоните Хазар неусетно се бе променил и не искаше да се прибира. Докато чакаше Кайфенг да падне, той беше същински баща на десет хиляди синове.

Погледна към хората, които бе довел толкова далеч от родината. Заместник-командирът му Самука беше трезвен, както винаги, и следеше борбата с безучастна усмивка. Угедай викаше и се потеше от питието; изглеждаше съвсем дребен до раменете на воините. Хазар спря погледа си върху момчето и се запита как ли ще приеме новината за завръщането. На неговата възраст всичко бе ново и вълнуващо и Хазар знаеше, че тя ще му хареса. Настроението му се вгорчи още повече, докато изучаваше хората си. Всеки от тях бе доказал, че е достоен. Бяха вземали жени с хиляди, коне, монети и оръжия — толкова много, че цял живот нямаше да им стигне, за да ги изброят. Въздъхна шумно. Все пак Чингис беше великият хан и Хазар не си представяше да се разбунтува срещу по-големия си брат. По-скоро би разперил криле и би прелетял над стените на Кайфенг.