Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 29

Дългуча вдига очи, среща погледа ѝ и кима. Поглежда Уве. Уве поглежда Бременната. Дългуча сочи кутията и лицето му грейва.

– Тя е иранка. Те носят храна, където и да отидат.

Уве го гледа недоумяващо. Дългуча пък го гледа колебливо.

– Нали разбирате... затова се разбирам толкова с иранките. Те обичат да готвят, а пък аз обичам... – започва той с широка усмивка.

След това млъква. Уве изглежда напълно незаинтересован.

– ...да си похапвам – довършва Дългуча.

Изглежда така, сякаш ще започне да барабани с пръсти във въздуха. След това обаче поглежда Бременната чужденка и решава, че не е много разумно.

– И? – пита той предпазливо.

Тя се протяга и прегръща корема си.

– Просто искахме да се представим, след като ще бъдем съседи...

Уве кима отсечено и бързо.

– Добре. Довиждане!

Опитва се да затвори вратата. Тя го спира с ръка.

– Искахме да ви благодарим, че изкарахте ремаркето ни. Бяхте много мил.

Уве сумти. С нежелание задържа вратата отворена.

– Няма защо да ми благодарите.

– Напротив, бяхте много мил – настоява тя.

– Искам да кажа, че не бива да ми благодарите, защото всеки възрастен би трябвало да може да направи заден с ремарке – отвръща той и хвърля презрителен поглед на Дългуча, който го е зяпнал, без да е сигурен дали това е обида, или не. Уве решава да не го измъчва. Отстъпва назад и отново се опитва да затвори вратата.

– Казвам се Парване! – представя сетя и прекрачва с единия крак прага.

Уве поглежда крака, след това и лицето над него.

Сякаш му е трудно да разбере какво е направила тя току-що.

– Аз съм Патрик! – обажда се Дългуча.

Нито Уве, нито Парване му обръщат внимание.

– Винаги ли сте толкова недружелюбен? – пита Парване, без да крие любопитството си.

Уве я поглежда обидено.

– Няма такова нещо.

– Малко недружелюбен сте.

– Не съм!

– Не, не, не, всяка ваша дума е като ласка, точно така – отвръща тя с интонация, която кара Уве да разбере, че не мисли казаното.

Той пуска бравата за секунда, може би две. Поглежда кутията с бисквити, които държи.

– Аха. Арабски бисквити. Струват си, нали? – измърмори той.

– Персийски – поправя го тя.

– Какво?

– Аз съм от Иран. Значи съм персийка – обяснява тя.

– Направо си казвайте: персийка – съгласява се Уве.

Смехът ѝ го стряска. Сякаш е карамелен и някой го е изсипал прекалено бързо и сега той бълбука във всички посоки. Никак не отива на сивия цимент и на правите ъгли на плочите в градината. Звучи завладяващ, закачлив, смях, който не се съобразява с правилата и установените норми.

Уве отстъпва назад. Кракът му се закача на изолирбанд до прага. Докато се опитва да се отърве от него, обзет от раздразнение, той откъсва края на найлона. Докато разтърсва крак, за да отлепи и изолирбанда, и найлона, той се препъва назад и вдига още повече от найлона. Най-сетне се изправя, вече разгневен. Остава на прага, като се опитва да изглежда спокоен. Стиска отново бравата, поглежда Дългуча и се опитва бързо да промени темата.

– А вие какъв сте?

Той свива леко рамене, малко засрамено.

– Аз съм консултант по информационни технологии.

Уве и Парване клатят глави едновременно, сякаш са участници в отбор по синхронно плуване. За миг неприязънта на Уве малко намалява, макар да не иска да го признае дори пред себе си.